Финансист

Този случай направи силно впечатление на Франк. Той даваше приблизителен отговор на въпроса, който от дълго време го измъчваше: как е устроен животът? Ето как — едни същества живеят за сметка на други. Омарите изяждат сепиите и разни подобни животинки. А кой изяжда омарите? Хората, разбира се. Да, точно така. Ами кой изяжда хората? — запита се Франк. — Дали другите хора? Не, дивите зверове. И индианците и човекоядците. Някои загиват от бури или при нещастни случаи. Не беше сигурен дали едни хора живеят за сметка на други, но затова пък знаеше, че се убиват един друг. Нима не стават войни, улични побоища? Веднъж на връщане от училище сам бе видял разбунтувана тълпа да напада сградата, в която се помещаваше редакцията на вестник „Пъблик Леджър“. Баща му му обясни защо е било организирано това нападение. Заради робите. Точно така! Едни хора живеят за сметка на други. Робите също са хора. Ето защо цареше такова вълнение. Едни хора убиваха други хора — негрите.

Прибра се у дома твърде доволен от направените изводи.

— Мамо! — извика той още от вратата. — Най-сетне я спипа!

— Кой кого е спипал? За какво говориш! — попита изумена майката. — Върви да си измиеш ръцете!

— Омарът спипа сепията. Нали преди няколко дни ви разказвах на теб и на татко за тях!

— Е, жалко! Но ти какво толкова се интересуваш от подобни работи? Тичай си измий ръцете!

— Такова нещо не може да се види често. Аз поне не бях виждал.

Франк отиде в задния двор, където имаше кран, съединен с уличния водопровод, и масичка с вкопана в земята подпора, а върху масичката — кофа с вода и лъскаво ламаринено канче, и си изми лицето и ръцете.

— Татко — обърна се той към баща си по-късно, — нали си спомняш за сепията?

— Да.

— Тя е мъртва. Омарът я спипа.

— Жалко — равнодушно отвърна баща му, продължавайки да чете.

Но Франк седмици наред продължи да мисли за случилото се и за живота, който започваше да опознава, защото вече го вълнуваше въпросът, какъв ще стане и какво място ще заеме в този свят той самият. Като наблюдаваше баща си да брои пари, момчето мечтаеше един ден също да стане банков чиновник, а Трета улица, където се намираше банката, в която работеше баща му, му се виждаше най-чистата и най-красивата улица в света.

ГЛАВА II

Франк Алджърнън Каупъруд израсна в атмосфера на семейно разбирателство и благополучие. Бътънуд Стрийт, на която прекара първите десет години от живота си, би се харесала на всяко момче. На нея имаше предимно малки дву- и триетажни къщи от червени тухли; няколко стъпала от бял мрамор водеха към входните врати и изящна украса също от бял мрамор обрамчваше входовете и прозорците. Улицата беше гъсто засадена с дървета. Настилката бе от едри обли камъни и от дъждовете блестеше от чистота, а тротоарите бяха от червени тухли — винаги леко влажни и лъхащи прохлада. Зад къщите имаше дворове с дървета и трева и тук-там с цветни лехи, тъй като на дълбочина парцелите бяха повече от трийсет метра, а къщите бяха построени близо до улицата и зад тях оставаше доста място.

Бащата и майката на Франк бяха добродушни и непринудени хора и винаги бяха склонни да участвуват в радостите и забавленията на децата си. Затова семейството — което след раждането на Франк всеки две-три години нарастваше с по едно дете, докато децата станаха четири, а Франк — на десет години, — преди да се премести в къщата на Ню Маркет Стрийт, приличаше на оживен кошер. Обществените връзки на Хенри Уърдингтън Каупъруд се разшириха, откакто го издигнаха на по-отговорен пост, и той постепенно започна да става видна личност. Запозна се с неколцина от най-едрите търговци — клиенти на неговата банка, а тъй като служебните задължения му налагаха да посещава и други банкерски къщи, стана популярен и си спечели добро име в Банката на Съединените щати, в „Дрексъл“, „Едуардс“ и други. Борсовите посредници го приемаха като представител на една от най-солидните финансови организации и го смятаха, ако не за човек с блестящ ум, то поне за извънредно съвестен и честен.