ФОР

Изобщо не ми харесва да бъда тук и да гледам широкото празно небе около себе си, което ми напомня, че се намирам на най-високата точка в града. Като си повтарям, че Джанийн Матюс наблюдава, се хвърлям към вратата на покрива, опитвам се да я отворя и да измисля стратегия. Обичайният ми начин да се изправя срещу страха си е да скоча от покрива, напомняйки си, че това е само симулация и няма наистина да умра. Но някой друг на мое място никога не би постъпил така – би потърсил безопасен начин да слезе.

Изчислявам вариантите. Мога да се опитам да отворя тази врата, но наблизо няма инструменти, които да ми помогнат – наоколо са само тя, покривът и небето. Не мога да си създам инструмент, с който да я отворя, защото това е точно онзи тип действие по време на симулация, което Джанийн вероятно търси. Отстъпвам и изритвам вратата с все сили, но тя не помръдва.

Със сърце, биещо в гърлото ми, отново тръгвам към ръба. Вместо да гледам надолу към мъничките улици, се взирам в самата сграда. Под мен има стотици прозорци с первази. Най-бързият и най-безстрашен път надолу е да се спусна по стената на сградата.

Притискам ръце до лицето си. Знам, че всичко това не е истинско, но изглежда такова – вятърът свисти в ушите ми, а чакълът хрущи под обувките ми. С треперене протягам единия си крак през ръба, хващам се за него с лице към сградата и се снижавам, докато не увисвам на пръстите си.

Паниката в мен се надига и изкрещявам през зъби. Божичко! Мразя височини – мразя ги. Пропъждам с мигане сълзите от очите си, като ги отдавам на вятъра, и напипвам с крака перваза на прозореца, намиращ се под мен. Проучвам рамката на прозореца с една ръка и се притискам, за да запазя равновесие, докато се устремявам надолу и стъпвам върху перваза.

Тялото ми се накланя назад към празното пространство и изкрещявам пак, като стискам зъби толкова силно, че те изскърцват.

Трябва да го направя отново. И отново. И отново.

Накланям се, като се задържам за горната част на прозореца с една ръка и за долната – с другата. Когато се захващам стабилно, приплъзвам обувките си по стената на сградата, слушам ги как стържат по камъка и увисвам пак.

Този път, когато падам на следващия перваз, не се задържам достатъчно здраво с ръце. Губя позицията си и се накланям назад. Опитвам се да се заловя с пръсти за сградата и да се закрепя, но е твърде късно – политам надолу и нов писък се надига в мен и раздира гърлото ми. Мога да създам мрежа под себе си, мога да създам въже от въздуха, което да ме спаси... но не, не бива да създавам нищо, за да не разберат, че съм способен на това.

Оставям се да падна. Оставям се да умра.

Събуждам се с болка, създадена от ума ми, проникваща във всяка част от тялото ми, пищя, а очите ми са замъглени от сълзи и ужас. Сепвам се рязко, борейки се за въздух. Тялото ми се тресе. Срам ме е, че се държа така пред тази публика, но знам, че това е добре. Ще им покаже, че не съм специален – просто поредният безразсъден Безстрашен, който си е помислил, че може да слезе по сграда, и е паднал.

– Интересно – казва Джанийн и аз едва я чувам от собственото си дишане. – Никога не се уморявам да гледам в ума на човек, всеки детайл подсказва толкова много.

Спускам краката си от стола и стъпвам здраво на земята.

– Справи се добре – казва Амар. – От катераческите ти умения има какво да се желае, но пак излезе бързо от симулацията, както и предишния път.

Усмихва ми се. Явно съм успял да се престоря на нормален, защото вече не изглежда притеснен.

Кимвам.

– Е, оказва се, че необичайният ти резултат е грешка в програмата за симулации. Ще трябва да я изследваме, за да открием проблема. А сега, Амар, бих желала да видя една твоя симулация на страха, ако не би имал нищо против да ми направиш тази услуга.

– Моя? Защо моя?

Меката усмивка на Джанийн не се променя.

– Според моята информация ти не си бил разтревожен от необичайния резултат на Тобиас, всъщност дори си го приел напълно нормално. Затова искам да видя дали това произтича от твой опит.

– Твоята информация… – повтаря Амар. – Откъде е тя?

– Послушник дойде да изрази тревогата си за твоето здраве и за здравето на Тобиас – отговаря тя. – Бих искала да уважа анонимността му. Тобиас, вече можеш да си тръгваш. Благодаря ти за помощта.

Поглеждам към Амар. Той ми кимва леко. Принуждавам се да се изправя на крака и макар и все още малко нестабилен, излизам, като оставям вратата леко отворена, за да постоя там и да подслушвам. Но в мига, в който се озовавам в коридора, асистентката на Джанийн затръшва вратата и не мога да чуя нищо, дори и когато притискам ухо към нея.

Послушник, дошъл да изрази тревогата си – сигурен съм, че знам кой е този послушник. Нашият единствен бивш Ерудит: Ерик.

+ + +