Ген

До реката не оставаше много. На отсамния бряг имаше лодка от издълбан дънер и въже, опънато през реката. Прехвърлиха се на два пъти, Хагар стоеше прав в лодката и я придвижваше с теглене по въжето, после се върна сам да качи и втората група. Беше тихо, като се изключеше далечният вик на птица-носорог.

Продължиха по отсрещния бряг. Пътеката през джунглата ставаше по-тясна и разкаляна на места. На спътниците му това не им хареса — мърмореха. Накрая някой попита:

— Още колко остава?

Пак онова хлапе. Вечно мрънкащият американски тийнейджър с пъпките по лицето. Залепил се беше за майка си, едра матрона с широкопола сламена шапка.

— Наближаваме ли вече? — измрънка пак хлапето. Хагар сложи пръст на устните си.

— Тихо.

— Болят ме краката.

Другите туристи бяха спрели — групичка тъпаци с ярки Дрехи. И гледаха хлапето.

— Слушай — прошепна Хагар, — ако вдигаш шум, няма да ги видиш.

— И без това не ги виждам. — Хлапето се нацупи, но млъкна и застана в редицата, когато групата продължи напред. Днес бяха почти само американци. Хагар не обичаше амери-канците, но не те бяха най-лошите. Трябваше да признае, че най-лоши бяха…

— Там!

— Вижте, ей там!

Туристите сочеха развълнувано напред и кудкудякаха като кокошки. На петдесетина метра пред тях млад мъжки оран-гутан стоеше прав в клонака, който се полюляваше леко под тежестта му. Великолепно създание с червеникава козина, приблизително двайсет килограма, с бяла ивица над едното ухо. Хагар не го беше виждал от седмици.

Даде им знак да млъкнат и бавно тръгна по пътеката. Туристите го следваха по петите, препъваха се и се блъскаха един в друг.

— Шшш! — изсъска им той.

— Какво толкова? — каза един. — Нали сме в резерват.

— Шшшш!

— Но те са защитени тук…

— Шшшш!

На Хагар му трябваше тишина. Бръкна в джоба на ризата си и натисна копчето за запис. Свали микрофончето от ревера си и го хвана в ръка.

Бяха вече на трийсетина метра от орангутана. Минаха покрай табела, на която пишеше „РЕЗЕРВАТ ЗА ОРАНГУТАНИ БУКУТ АЛАМ“. Именно тук лекуваха осиротелите орангу-танчета и постепенно ги връщаха в естествената им среда. Имаше ветеринарна клиника, изследователска станция и екип учени.

— Щом е резерват, не виждам защо…

— Джордж, чу го какво каза. Млъкни. Двайсет метра.

— Вижте, още един. Два! Три!

Сочеха наляво. Високо сред зеления балдахин едногодишно орангутанче се придвижваше от клон на клон в компанията на по-голям свой събрат. Люлееха се грациозно. Хагар не се интересуваше от тях. Вниманието му беше насочено изцяло към първото животно.

— Орангутанът с бялата ивица не понечи да избяга. Висеше на една ръка, полюляваше се във въздуха и ги гледаше, кил-яал глава настрани. По-младите животни в листака горе бяха изчезнали. А този с бялата ивица не мръдваше от мястото си я ги гледаше.

Десет метра. Хагар вдигна микрофона пред себе си. Ту-пистите вадеха камерите си. Орангутанът гледаше право към Хагар. Издаде странен звук, като кашлица.

— Дуаас.

Хагар повтори звука.

— Дуаас.

Орангутанът го гледаше. Извитите устни се раздвижиха. Поредица гърлени звуци.

— Оох стом дуаас, варлаат леанме. Един от туристите каза:

— Той ли издава тези звуци?

— Да — отговори Хагар.

— Ама той… говори ли?

— Маймуните не могат да говорят — каза друг турист. — Орангутаните даже звуци не издават. Пише го в книгата.

Неколцина направиха снимки на висящата маймуна. Въпреки ярките светкавици младото животно само примигна. И раздвижи устни:

— Геен лихтен дуаас.

— Да не е болен? — притеснено попита една жена. — Това прозвуча като кашлица.

— Не е кашлица — каза друг глас.

Хагар погледна през рамо. Едър мъж в края на групата, Който от началото на прехода се мъчеше да не изостава и сега пухтеше зачервен, държеше диктофон, насочен към орангутана. Лицето му изразяваше решителност. Каза на Хагар:

— Това да не е някакъв номер?

— Не — каза Хагар.

Мъжът посочи маймуната и каза:

— Това е на холандски. Суматра е била холандска колония. Това е холандски.

— Не знаех — каза Хагар.

— Аз знам. Животното каза: „Глупаци, оставете ме на мира“. А после каза: „Без светлини“. Когато блеснаха светкавиците.

— Не знаех какво означават тези звуци — каза Хагар.

— Но ги записвахте.

— Просто от любопитство…

— Извадихте микрофона си много преди да започнат звуците. Знаели сте, че животното ще заговори.

— Орангутаните не говорят — каза Хагар.

— Това говори.

Всички впериха очи в орангутана, който все така се люлееше, увиснал на една ръка. С другата се чешеше. И мълчеше.

Едрият мъж извика високо:

— Геен лихтен.

Маймуната само гледаше и мигаше.

— Геен лихтен!

По нищо не личеше орангутанът да го е разбрал. След миг се залюля към съседен клон и закатери нагоре, сменяше с лекота ръце.

— Геен лихтен!

Маймуната продължи да се катери. Жената с широкополата сламена шапка каза:

— Аз пък си помислих, че просто кашля или нещо такова.

— Хей — изкрещя едрият мъж. — Мосю! Коман са ва?

Маймуната продължи да се придвижва от клон на клон с широки полюлявания. Изобщо не погледна надолу.

— Реших, че може да говори френски — каза мъжът, после сви рамене. — Явно не.