Ген

— Мислех, че са бъзикали топките на мишоците, а не са им присаждали цици.

— Нищо смешно не виждам.

— Ами представи си бедните мишки, които влачат насам-натам гигантски бичи топки, и ще ти стане смешно.

— Нещо не ми става…

— Хенри, не може да чуеш нещо по телевизията и ей така да повярваш, че има говорещи маймуни.

— Мога.

— Хенри. — В гласа на Чарли се промъкна раздразне-ние — Това е телевизия. Същото е като с двуглавата змия, която вдигнаха толкова шум преди време. Стегни се, моля те.

— Двуглавата змия беше истинска.

— Трябва да закарам децата на училище. Ще поговорим по-късно — каза Чарли и затвори.

Гадняр. Жена му караше децата на училище, винаги.

„Каза го само за да се отърве от мен“.

Хенри Кендал закрачи из лабораторията, спря пред прозореца, после пак тръгна напред-назад. Пое си дълбоко дъх. Той, разбира се, знаеше, че Чарли е прав. Репортерска измишльотина, това трябваше да е.

Но… ами ако не беше?

Нямаше спор, че Хенри Кендал се числи към хистерич-ния тип характер — случваше се ръцете му да треперят, когато говори, особено ако е развълнуван. А и беше малко непохватен, все се спъваше и се удряше в разни неща в лабораторията. Имаше нервен стомах. И все се тревожеше за какво ли не.

Но истинската причина да се тревожи сега, причина, която не можеше да сподели с Чарли, беше свързана с един разговор отпреди седмица. Тогава го сметна за безсмислен.

Сега обаче казаното придобиваше зловещ оттенък.

Някаква секретарка от Националния здравен институт се беше обадила в лабораторията и беше поискала да разговаря с д-р Кендал. Когато той вдигна, тя попита:

— Вие ли сте доктор Хенри А. Кендал?

— Да…

— Вярно ли е, че преди четири години сте работили в НЗИ по време на творчески отпуск?

— Да.

— От май до октомври?

— Мисля, че да. За какво става въпрос?

— И сте извършили част от проучването си в лабораторията за примати в Мериланд?

— Да.

— Вярно ли е, че когато сте дошли през месец май същата година в института, сте се подложили на обичайните тестове за заразни болести, защото проучванията ви са включвали работа с примати?

— Да — каза Хенри. Бяха му направили десетки тестове — всичко, от HIV и хепатит до грип. Доста кръв му източиха. — За какво става въпрос?

— Просто попълвам някои допълнителни формуляри — каза жената. — За доктор Белармино.

Студени тръпки плъзнаха по гръбнака на Хенри.

Роб Белармино оглавяваше секцията по генетика в Националния здравен институт. Преди четири години, когато Хенри работеше в института, секцията имаше друг ръководител, но сега Белармино командваше парада. И не беше в най-приятелски отношения нито с Хенри, нито с Чарли.

— Някакъв проблем ли има? — попита Хенри. Имаше неясното усещане за наличието на голям проблем.

— Не, не — каза тя. — Просто бяхме разместили част от документацията, а доктор Белармино държи архивът да е в пълен ред. Докато сте били в лабораторията за примати, използвали ли сте в някое от проучванията си женско шимпанзе на име Мери? Лабораторният й номер е бил F-402.

— Ами, не помня — каза Хенри. — Доста време мина все пак. Работих с няколко шимпанзета. Не помня подробности.

— Била е бременна през онова лято.

— Съжалявам, наистина не си спомням.

— През онова лято е избухнала епидемия на енцефалит и повечето шимпанзета са били поставени под карантина. Нали така?

— Да, карантината си я спомням. Пратиха шимпанзетата в други лаборатории.

— Благодаря ви, доктор Кендал. О, така или иначе съм ви хванала на телефона, мога ли да потвърдя и адреса ви? При нас е записано Марбъри Мадисън Драйв № 348, Ла Хола?

— Да, същият е.

— Благодаря ви още веднъж, доктор Кендал.

С това разговорът приключи и Хенри дори беше забравил за него.

Сега обаче… с този примат в Суматра…

Хенри поклати глава.

Чарли Хагинс можеше да спори колкото си иска, но това не променяше факта, че учените вече бяха създали трансгенетична маймуна. Още преди години. Вече имаше какви ли ве трансгенетични бозайници — кучета, котки, всичко. И съвсем не беше невъзможно онзи говорещ орангутан също да е трансгенетичен.

Работата на Хенри в НЗИ беше свързана с генетичната обусловеност на аутизма. Отишъл беше в приматската лаборатория, защото искаше да разбере кои гени са отговорни за разликите в комуникационните възможности на хората и маймуните. Беше работил и с ембриони на шимпанзета. Уви, без резултат. Всъщност едва беше започнал, когато епидемията от енцефалит сложи край на изследванията му. В крайна сметка се озова обратно в Бетезда и до края на програмата работи в лаборатория.

Само това знаеше.

Или поне само това знаеше със сигурност.