Ген

„Макар френските учени да не заявиха изрично, че меката форма на господарския ген представлява генетично заболяване — «пристрастеност към принадлежността», както се изрази д-р Нарсежак-Боало, — те все пак смятат, че еволюционният натиск тласка човешкия вид към все по-голям конформизъм“.

— Невероятно — каза Джош. — Тия типове в Тулуза дават пресконференция и целият свят публикува историйката им за „господарския“ ген! Имат ли поне една публикация в научно списание?

— Не, само пресконференцията. Нямат публикация, нито споменават за бъдеща такава.

— И какво е следващото, робският ген? Пълни глупости, ако ме питаш — каза Джош и си погледна часовника.

— Искаш да кажеш, че се надяваме да са глупости.

— Да, това искам да кажа. Да се надяваме, че са глупости. Защото иначе определено ще подлее вода на онова, което „Биоджен“ се кани да обяви официално.

— Мислиш ли, че Диел ще отложи съобщението? — попита Том Уелър.

— Може би. Но Диел не обича да чака. А и откакто се върна от Вегас, съвсем е пощурял.

Джош си сложи гумените ръкавици, предпазните очила и хартиената маска, после взе петнайсетсантиметровия цилиндър със сгъстен въздух и зави в горния му край флакончето с ретровирус. Цялото устройство беше голямо колкото цилиндър за пура. След това нагласи миниатюрен пластмасов конус най-отпред на джаджата и го натисна с палец, докато щракна на място.

— Взимай си джобния компютър и да действаме — каза на колегата си.

Силната и леко сладникава миризма на плъховете им беше позната до болка. Тук имаше петстотин-шестстотин плъха, всичките в клетки с етикетчета, спретнато наредени една върху друга на два метра височина от двете страни на централната пътека.

— Кои ще обработваме днес? — попита Том Уелър. Джош изчете поредица номера. Том провери в джобния си компютър местоположението им. Тръгнаха по пътеката, докато не стигнаха до клетките с днешните номера. Пет плъха в пет клетки. Животинките бяха бели, закръглени, движеха се нормално.

— Изглеждат добре. Това втората им доза ли е?

— Да.

— Хайде, момчета — каза Джош. — Дръжте се прилично, милички. — Отвори първата клетка и с бързо движение хвана плъха вътре. Държеше животното през телцето, като с палеца и показалеца си придържаше умело вратлето му. Нагласи малкия пластмасов конус върху муцунката на плъха. Дъхът на животното замъгли прозрачната маска. Кратко изсъскване и вирусът беше освободен през дюзата. Джош задържа маската върху муцуната на плъха още десет секунди, докато животното вдиша. После го пусна обратно в клетката му.

— Първият е готов.

Том Уелър отбеляза с електронната писалка върху монитора на компютърчето си и двамата се преместиха пред следващата клетка.

Ретровирусът беше обработен така, че да пренася ген, известен като ACMPD3N7, един от гените, контролиращи аминокарбоксимуконатната паралдехидна декарбоксилаза. В „Биоджен“ го наричаха „гена на зрелостта“. Когато се активираше, ACMPD3N7, изглежда, променяше реакциите на амигдалата и цингулатната гънка в мозъка. В резултат се наблю-даваше по-ранно настъпване на зряло поведение — поне при плъховете. Женските плъхове в детска възраст например показваха наченки на майчинско поведение, като търкаляне на изпражненията в клетката, много по-рано от обичайното А „Биоджен“ разполагаше и с предварителни данни за подобно действие на гена и при маймуни.

Интересът към този ген произтичаше от възможната му връзка с невродегенеративните заболявания. Една от теориите за възникването на тези заболявания гласеше, че те са резултат от нарушения на мозъчните пътеки, отговорни за съзряването.

Ако това беше вярно — ако ACMPD3N7 имаше връзка, да речем, с болестта на Алцхаймер или с друга форма на сенил-ност, — то търговската стойност на гена би била огромна.

Джош тъкмо нагласяваше маската върху муцунката на поредния плъх, когато телефонът му иззвъня. Той даде знак на Том да го извади от джоба на ризата му.

Уелър погледна екранчето и каза:

— Майка ти е.

— О, по дяволите — измърмори Джош. — Я хвани тоя плъх.

— Джошуа, какво правиш?

— Работя, мамо.

— Можеш ли да прекъснеш?

— Не точно…

— Защото случаят е спешен. Джош въздъхна.

— Какво е направил този път?

— Не знам — каза тя, — но е в ареста, в центъра.

— Ами Чарли да го измъкне. — Чарлз Силвърбърг беше семейният адвокат.

— Той точно това прави в момента — каза майка му. — Но Адам трябва да се яви пред съда. И някой трябва да го докара вкъщи след изслушването.

— Аз не мога. На работа съм.

— Той ти е брат, Джош.

— Да. И освен това е на трийсет — каза Джош. Това продължаваше от години. Брат му Адам, инвестиционен банкер, вече десетина пъти влизаше и излизаше от клиники за детоксикация. — Не може ли да си вземе такси?

— Не мисля, че е разумно при тези обстоятелства. Джош въздъхна отново.

— Какво е направил, мамо?