Ген

Марти я слушаше с усмивка. Тя не питаше за бащинството. Тревожеше се за нещо друго, което можеше да открият.

— Ами, в интерес на истината…

— Да?

— Всъщност има едно дребно усложнение. Нищо важно.

— Какво усложнение?

— В генетичната лаборатория са открили следи от необичаен химикал з тъканите на господин Уелър. Сигурно е лабораторна грешка, контаминация на пробата.

— Какъв химикал?

— Споменавам го само защото знам, че искате неприятностите около съпруга ви да приключат възможно най-скоро.

— Точно така. Искам да почива в мир — каза тя.

— Разбира се. Не бих искал това да се отложи с дни и дори със седмици, докато се задават въпроси за този химикал и как той се е озовал в тялото му. Защото дори да е лабораторна грешка, от този момент ситуацията попада под разпоредбите на закона, госпожо Уелър. Дори не би трябвало да разговарям с вас. Но… в известен смисъл се чувствам отговорен. Както казах, не ми се ще едно следствие да забави нещата още повече.

— Разбирам — каза тя.

— Аз, разбира се, никога не бих ви посъветвал да постъпите другояче, освен според закона, госпожо Уелър. Но усетих, че ексхумацията на съпруга ви беше тежко преживя шне за вас…

— Да… да…

— И ако не искате още едно такова преживяване при повторна ексхумация — да не споменаваме и за разноските, бихте могли да изберете едно по-щадящо чувствата ви решение. И по-евтино също… Имате правото да поискате тялото да бъде кремирано.

— Не знаех — каза тя.

— Сигурно не сте си давали сметка, че изваждането тялото му от земята ще е толкова травматично преживяване за вас.

— Така е, прав сте. — И може да решите, че не искате да минете през това отново.

— Точно така е, наистина. „Така е, и още как“, помисли си Марти.

— Разбира се, ако сте уведомена, че предстои разследване, няма да ви разрешат да кремирате тялото. Аз, разбира се, никога не бих ви подхвърлил идеята за кремация. Но вие бяхте могли да стигнете до това решение самостоятелно, по свои си причини. И ако това стане скоро — днес или рано сутринта утре, — то всичко ще е само злощастна случайност. Тялото, уви, ще бъде кремирано малко преди да бъде разпоредено разследване.

— Разбирам.

— Трябва да свършвам — каза той.

— Благодаря ви, че се обадихте — каза тя. — Има ли нещо друго?

— Не, това е всичко — каза той. — Благодаря ви, госпожо Уелър.

— Няма защо, доктор Робъртс. Щрак.

Марти Робъртс се облегна в стола си. Беше много доволен от начина, по който протече разговорът. Наистина много доволен.

Оставаше да свърши само още едно нещо.

— Лабораторията на петия етаж. Джени на телефона. — Джени, доктор Робъртс се обажда, от патологията. Искам да ми провериш едни резултати.

— От спешните ли са, доктор Робъртс?

— Не, старо изследване. Тест за токсични вещества отпреди осем дни. Името на пациента е Уелър. — И й продиктува серийния номер.

Последва кратка пауза. Марти чу потракването на клавиши.

— Джон Дж. Уелър? Бял, възраст четиридесет и шест?

— Да.

— Направили сме пълен скрининг за токсични вещества в три и трийсет и седем през нощта в неделя, осми май. И още девет допълнителни теста извън това.

— Пазите ли кръвната проба?

— Пазим всички тъканни проби.

— Би ли проверила все пак?

— Доктор Робъртс, напоследък пазим абсолютно всичко Пазим дори ДНК картите на новородените. Законът изисква да пазим само тестовете за фенилкетонурия, но ние пазим и картите. Пазим кръвните проби от пъпната връв. Пазим плацентна тъкан. Пазим изрязаното при хирургически интервенции. Пазим всичко…

— Разбирам, но дали все пак не би проверила?

— Регистрирано е в компютъра, виждам го в момента — каза тя. — Замразената проба се пази в хладилен шкаф В-7. В края на месеца ще я местят във външните хранилища.

— Виж, извинявай — каза Марти. — Но в случая става дума за потенциално съдебно дирене. Моля те лично да провериш дали пробата е там, където би трябвало да е.

— Добре. Ще пратя някого долу и ще ви звънна.

— Благодаря ти, Джени.

През стъклената стена се виждаше как Раза чистя една от стоманените маси — подготвяше я за следващата аутопсия. Раза го биваше в чистенето. Това Марти трябваше да му го признае — не си пестеше силите. Не пропускаше нищо.

Което означаваше, че не би го домързяло да подправи болничната база данни, като вкара информация за съхранени то на несъществуваща проба. Или това, или някой друг го беше направил вместо него.

Телефонът звънна.

— Доктор Робъртс? Джени се обажда.

— Да, Джени?

— Май избързах преди малко. Пробата на Уелър е тридесет кубически сантиметра венозна кръв, замразена. Но не е в шкаф B-7; явно е сложена другаде. В момента я търсим. Ще ви звънна веднага щом я намерим. Има ли нещо друго?

— Не — каза Марти. — Много ти благодаря, Джени.

20.

Най-после!

Елис Ливайн откри майка си на втория етаж на магазина на Поло Ралф Лорън на Мадисън и Седемдесет и втора. Точно излизаше от пробната. Облечена беше с бели ленени панталони и ярка риза. Застана пред огледалото и започна да се върти. И го видя.

— Здравей, скъпи. Какво ще кажеш?

— Мамо. Какво правиш тук?

— Купувам си това-онова за круиза, скъпи.

— Но ти няма да ходиш на круиз — каза Елис.