Ген

42.

— Елис — каза г-жа Ливайн, — какво има в тази епруветка?

Синът й държеше сребрист флакон с малък пластмасов накрайник. Седяха в хола на семейната къща в Скарсдейл. Отвън работници трополяха в гаража. Ремонтираха. Подготвяха къщата за продан.

— Какво има в това нещо? — повтори тя.

— Нова генна терапия, мамо.

— Не ми трябва.

— Подмладява кожата. Прави те да изглеждаш по-млада.

— На баща ти си казал друго — възрази тя. — Казал си му, че ще му подобри сексуалния живот.

— Ами…

— Това е негова идея, нали?

— Не, мамо.

— Слушай какво ще ти кажа. Не искам да си подобрявам сексуалния живот. Никога не съм била по-щастлива.

— Спите в отделни стаи.

— Защото той хърка.

— Мамо, този спрей ще ти помогне.

— Нямам нужда от помощ.

— Ще те направи още по-щастлива, гарантирам ти…

— Винаги си бил упорит като муле, още от дете.

— Стига, мамо…

— И сега си същият, нищо че вече си голям.

— Мамо, моля те… — Елис започваше да се ядосва. Всъщност изобщо не беше негова работа да убеждава майка си. Брат му Арън трябваше да го направи. Той й беше любимецът. Само че имал работа в съда, представете си. И насади Елис да го свърши.

Той се приближи към нея със спрейчето.

— Махни се от мен, Елис.

Той продължи да се приближава.

— Аз съм ти майка, за Бога! — повиши глас тя и го настъпи силно по палеца на крака. Той извика от болка, после я сграбчи за тила, бутна спрея под носа й и натисна. Тя се дърпаше и въртеше.

— Няма! Няма!

Но от виковете само вдиша по-бързо съдържанието му.

— Не, не, не!

Той я задържа така още миг. Беше все едно я душеше, същата хватка, същото усещане, докато тя се бореше в ръцете му. Стана му много кофти. Кожата на бузите й под пръстите му, гневните й викове. Долови миризмата на пудрата й.

Накрая я пусна и отстъпи крачка назад.

— Как смееш! — извика тя. — Как смееш! — И избяга от стаята.

Елис се облегна на стената. Повръщаше му се при мисълта, че е посегнал така на майка си. Но някой трябваше да го направи. Просто нямаше друг начин.

43.

Нещата не въряха добре, мислеше си Рик Диел, докато изтриваше граховото пюре от лицето и очилата си. Беше пет следобед. В кухнята беше напечено. Трите му деца седяха на масата, крещяха и се удряха. Замеряха се с кетчуп и горчица, които оставяха петна навсякъде.

Бебето във високото столче отказваше да яде и плюеше. Трябваше да я храни Кончита, но тя беше изчезнала някъде този следобед. Изобщо не можеше да се разчита на нея, откакто съпругата на Рик си беше заминала. Поддържаха се, кучките му с кучки. Сигурно щеше да се наложи да я уволни, което беше крайно неприятно, защото трябваше да й намери заместничка, а и тя, разбира се, щеше да го съди. С малко късмет може би щеше да се разбере с нея, преди нещата да са стигнали до съд.

— Искаш ли го? На ти! — Джейсън, най-големият, натика хотдога в лицето на Сам. Сам изпищя и започна да скимти, все едно се е задавил. След миг вече се търкаляха по пода.

— Татко! Татко! Спри го! Души ме!

— Джейсън, недей да душиш брат си.

Джейсън не му обърна внимание. Рик го хвана за яката и го издърпа от Сам.

— Казах да не го душиш.

— Не съм го душил. Той си го просеше.

— Искаш ли да останеш без телевизия довечера? Не? Тогаваа си изяж хотдога и остави брат си да си изяде неговия.

Рик пак взе лъжичката на бебето, но малката госпожица стискаше упорито уста и го гледаше враждебно с черните си очички. Той въздъхна. Защо високите столчета караха бебетата да си стискат устите и да хвърлят всичките си играчки на пода? Май не беше чак толкова добре, че жена му си беше тръгнала.

А в работата положението беше дори по-лошо. Бившият шеф на охраната беше чукал Лиза, а сега, когато го бяха пуснали от затвора, несъмнено правеше същото. Това момиче нямаше никакъв вкус. Ако Брад го осъдеха за педофилия, имиджът на компанията щеше да пострада, но това Рик се надяваше да го осъдят. Вълшебното лекарство на Джош Уинклър явно убиваше хората. Джош самоволно и без ничие разрешение беше изпробвал лекарството върху хора, но ако отидеше в затвора, това също щеше да се отрази зле на компанията.

Опитваше се да вкара лъжичката в устата на дъщеря си, когато телефонът звънна. И положението се сговни окончателно.

— Копеле!

Рик Диел обърна гръб на мониторите.

— Не мога да повярвам — каза той. На записите от охранителните камери се виждаше как омразният Брад Гордън отваря с картата си вратите на лабораториите, докосва къде що види петриеви чашки и продължава нататък. Във всички лаборатории в сградата. Рик стисна юмруци.

— Влязъл е в сградата в един през нощта — каза временният шеф на охраната. — Изглежда, е имал административна карта, за която не сме знаели, защото неговата беше деактивирана. Минал е през всички складови точки и е замърсил всички налични култури от клетъчната линия „Бърнет“.

— Брад е задник, но иначе няма проблем. Имаме външни складове в Сан Хосе, Лондон и Сингапур.

— Работата е там, че въпросните проби са били изнесени вчера — каза охранителят. — Някой е взел клетъчните линии и си е заминал. Напълно легално. Секретен електронен трансфер на кодове.

— Кой е наредил преместването?