Ген

— Добре. — Един от другите адвокати влезе и остави на бюрото й последните броеве на вестниците. „Стар“ беше пунал снимки на изнасиленото дете, на болницата в Малибу, както и на Алекс и на майката, примижали на силното слънце и с вид на пълни идиотки. — Къде ще ходиш?

— Още не знам — каза баща й, — но ми се ще да остана известно време сам. Сигурно няма да има връзка с моблиния ми.

Ще ти съобщя, като пристигна. Пращам ти и кутия с някои неща. В случай, че ти потрябват.

— Добре, татко, приятно прекарване. — Разлистваше „Л. А. Таймс“, докато говореше с него. От години „Таймс“ се бореше за правото на достъп до всички съдебни документи, без значение дали са от предварителен характерна лично ползване или с недоказано съдържание. Калифорнийските съдии и без това с неохота постановяваха забрана за достъп дори до документи, в които фигурираха адресите на преследвани жени или анатомични подробности за деца, станали жертва на изнасилване. Политиката на „Таймс“ да публикува всичко означаваше, че адвокатите могат да включват неоснователни и неверни твърдения в предварителните си искове, със съзнанието, че те най-вероятно ще се появят на страниците на „Таймс“. Което неизменно се случваше. Правото на обществото да бъде информирано. Да, обществото наистина имаше крайна нужда да знае точно колко голямо е било разкъсването на бедното дете…

— Държиш ли се? — попита баща й.

— Да, татко, добре съм.

— Не им се връзваш на простотиите, нали?

— Не. Очаквах подкрепа от организациите за защита на детето, но те страннозащо си мълчат. Никакви изявления за пресата от тяхна страна.

— Не. Очаквах подкрепа от организациите детето, но те странно защо си мълчат. Никакви изявле пресата от тяхна страна.

— И това те шокира, знам — каза той. — Но не забравяй, че онзи изрод има политически връзки. Успех, Лекси.

— Чао, татко.

Тя затвори. Сравнителният ДНК анализ трябваше да е готов днес, но резултатите още не бяха пристигнали. Количеството на взетите проби беше малко и тя се тревожеше какво ще покажат.

46.

Осветлението в луксозната зала за презентации в „Селат, Ани и Кос“, уважаваната лондонска рекламна агенция, плавно намаля. На екрана се виждаше американски търговски център, коли летяха по шосето пред него, подминаваха на висока скорост гората от рекламни пана. Гавин Кос от опит знаеше, че тази картинка постига незабавен ефект. Всичко, което осмиваше Щатите, действаше безотказно.

— Американският бизнес харчи повече за реклама от всяка друга страна в света — каза Кос. — Нямат друг избор, разбира се, като се има предвид качеството на американските стоки…

Откъм затъмнената зала се чуха хихикания.

— Както и интелигентността на американците…

Лек смях.

— Както писаха в един наш вестник неотдавна, повечето американци не могат да открият собствените си задници и с две ръце.

Нескрит смях. Вече ги печелеше на своя страна.

— Груб, безкултурен народ, който затъва все по-дълбоко в дългове, но не престава да се тупа окуражително по гърба. — Това би трябвало да стигне, реши той и смени тона: — Но аз искам да привлека вниманието ви към друго, към самото количество на търговските послания, виждате ги на екрана, наредени в редица покрай шосето. А във всеки автомобил, който минава покрай тях, гърми радио, което на свой ред бълва търговски послания. Изчислено е, че американците изслушват средно три хиляди рекламни послания дневно — макар че дали ги чуват е друг въпрос. Психолозите са на мнение, че самото количество на посланията се превръща в нещо като анестезия, упойка, която с времето води до невъзприемчивост към тях. В едно пренаситено медийно пространстрво всички послания губят силата си.

На екрана се появиха други образи, на Таймс Скуер нощем, после на Шинюку в Токио, накрая на Пикадили в Лондон.

— Днес пренасищането е глобален феномен. Огромни послания, включително широкоекранно видео, се появяват по площади, покрай шосета и магистрали, в станциите на метрото, на железопътните гари. Слагаме видеоекрани на ключови точки в търговските центрове. В тоалетните. В чакалмоте, баровете и ресторантите. В терминалите на летищата и в самите самолети. Превзели сме и личното пространство. Логота, търговски марки и слогани се появяват върху обикновени предмети — от ножове и посуда до компютри. Появяват се върху всичките ни вещи. Потребителите ги носят по дрехите си, на ръчните си чанти, обувките, бижутата. Всъщност истинска рядкост е човек да се появи на публично място без тях. Ако преди трийсет години някой беше предрекъл, че цялото население на Земята ще се превърне в ходещи рекламни табла, идеята би се възприела като фантасмагория. Но вече е факт. И резултатът е пълно пресищане откъм образи, сензорно изтощение и в крайна сметка — слаби резултати. Какво ни остава? Как да направим крачката към новата технологична ера? Отговорът може и да звучи еретично, но е единственият възможен. Ето го.