Ген

Мануел го видя и му махна. Изправи се и го изчака да наближи.

— Насам — каза и тръгна по плажа.

— Колко откри тази нощ?

— Само една. От вида, за който ти казвах.

— Muy bien.

Вървяха мълчаливо по плажа. Не бяха изминали голямо разстояние — може би стотина метра, — когато Хулио видя бледото лилаво сияние на нивото на пясъка; пулсираше леко.

— Това ли е?

— Това е — каза Мануел.

Беше женска, с тегло стотина килограма, дълга метър и четвърт. Имаше характерните плочки по черупката, с размерите на човешка длан. Кафеникави, прошарени с черно. Беше се заровила наполовина в пясъка и продължаваше да копае дупка с задните си плавници.

Хулио спря и впери поглед в нея.

— Ту започва, ту спира — каза Мануел.

И точно тогава започна отново. Лилаво-цикламено сияние, което се излъчваше сякаш изпод отделните плочки на черупката. Някои плочки оставаха тъмни. Други излъчваха сияние на равни интервали. Всяка пулсация траеше приблизително секунда, усилваше се рязко и бавно избледняваше.

— Колко такива костенурки си видял досега? — попита Хулио.

— Тази е третата.

— И светлината държи ягуарите на разстояние? — Не можеше да откъсне поглед от мекото пулсиране. Имаше чувството, че нещо в сиянието му е смътно познато. Почти като при светулките. Или като светещите бактерии в прибоя. Нещо, което беше виждал.

— Да, ягуарите не смеят да се приближат до тях.

— Я чакай — каза Хулио. — Какво е това? — Посочи черупката, където се беше появил модел от тъмни и светли плочки.

— Само понякога става така.

— Но го различаваш, нали?

— Да.

— Прилича на шестоъгълник.

— Не знам…

— Но е като символ, нали? Като лого на корпорация например?

— Може би. Възможно е.

— А другите костенурки? И при тях ли се появяваше с щата фигура?

— Не, при всяка е нещо различно.

— Значи може би е случайна подредба, която само прилича на шестоъгълник?

— Да, Хулио, според мен е така. Виж, фигурата върху черупката не е съвсем симетрична… — В това време образът потъмня и угасна.

— Можеш ли да направиш снимки на фигурата?

— Вече направих. Без светкавица, така че са малко размазани. Но иначе се вижда добре.

— Браво. — каза Хулио. — Защото това е генетична промяна. Да прегледаме дневника с посетителите и да видим кой може да е направил това.

48.

— Джош. — Беше майка му, по телефона.

— Да, мамо.

— Реших, че е редно да знаеш. Помниш ли сина на Лоис Греъм, Ерик, който беше на хероин? Ужасна трагедия. Мъртъв е.

Джош въздъхна дълбоко и затвори очи.

— Какво е станало?

— Загинал е в автомобилна катастрофа. Но после са му направили аутопсия или каквото там правят. Ерик е получил масивен инфаркт. Той беше на двайсет и една, Джош.

— Имат ли фамилна обремененост? Нещо по наследство?

— Не. Бащата на Ерик живее в Швейцария и е на шейсет и четири. Все се катери по планините. Лоис също е добре със здравето. Е, в момента е съсипана, разбира се. Всички сме съсипани.

Джош не каза нищо.

— А на Ерик така му беше потръгнало. Отказа наркотиците, намери си нова работа, през есента щеше да продължи обучението си… само дето оплешивя, горкият. Хората мислеха, че е на химиотерапия. Толкова много коса загуби. И се беше попрегърбил. Джош? Чуваш ли ме?

— Да, мамо.

— Видях го миналата седмица. Приличаше на старец.

Джош не каза нищо.

— Ще има опело. Трябва да дойдеш.

— Ще се опитам.

— Джош. Брат ти също изглежда стар.

— Знам.

— Казах му, че се е метнал на баща си. За да успокоя страховете му. Но той наистина изглежда стар, Джош.

— Знам.

— Какво става? — попита тя. — Какво си му направил?

— Аз ли какво съм му направил?

— Да, Джош. Ти даде на тези хора някакъв ген. Или каквото там е имало в спрея. И сега те остаряват.

— Мамо, Адам сам си беше виновен. Вдиша от спрея, защото мислеше, че ще се надруса. Дори не бях с него, когато го е направил. А колкото до сина на Лоис Греъм, ти ме накара му дам от спрея.

— Как можеш да твърдиш такова нещо?!

— Ти ми се обади.

— Джош, не ставай смешен. Защо да ти се обаждам? Аз не знам нищо за твоята работа. Ти ми се обади и попита къде живее Ерик. И ме помоли да не казвам на майка му. Това е, което сиспомням.

Джош не каза нищо. Притисна с пръсти затворените си очи, докато не го заболя. Искаше да избяга някъде. Искаше да семахне от този офис и от тази компания. Искаше всичко това да не се е случвало.

— Мамо — каза накрая той. — Това може да се окаже много сериозно. — Смяташе, че е възможно да отиде в затвора.

— Естествено, че е сериозно. Много ме е страх, Джош. Какво ще стане? Ще загубя ли Адам?

— Не знам, мамо. Надявам се, че няма да се стигне до там.

— Може би има шанс — каза тя. — Обадих се на двамата Лирайн в Скарсдейл. Те вече са стари. Над шейсетте са. И изгледа са добре. Хелън каза, че никога не се била чувствала по-добре. А Джордж непрекъснато ходел да играе голф.

— Това е добре — каза той.

— Така че на тях може нищо да им няма.

— Сигурно.

— Така че може и с Адам всичко да е наред.

— Наистина се надявам да е така, мамо. Наистина.