Ген

— Гавин, ще ме прощаваш — чу се глас откъм притъмнялата зала, — но това предвещава истински природозащитнически кошмар. Имената на търговски марки върху риби? Слогани от облаци? Какво е следващото? Носорози в Африка с логото на „Ланд Роувър“? Само се опитайте да лепнете търговски марки на животински видове и всеки природозащитник по света ще ви скочи.

— Не е точно така — каза Кос, — защото идеята не е корпорациите да „лепнат“ марките си върху животински видове, Идеята е корпорациите да спонсорират видовете. Като един вид служба за благото на обществото. — Той направи кратка пауза. — Помислете си колко много музейни изложби, театрални трупи и симфонични оркестри са изцяло зависими от корпоративното спонсорство. Дори участъци от магистрали и шосета се изграждат благодарение на нечие спонсорство. Защо същият този филантропски дух да не се насочи и към естествения свят — който със сигурност ще извлече от това повече полза от магистралите ни, да речем? Застрашените видове ще бъдат спонсорирани с предимство. Корпорациите могат да заложат реномето си, ангажирайки се с оцеляването на животински видове, така както навремето заложиха реномето си, ангажирайки се със скучни телевизионни предавания. Същото е и с видовете, които не са застрашени от изчезване. Всичките риби в морето. Говорим за величава ера на корпоративна филантропия — в глобален мащаб.

— Значи какво — представяме ви черния носорог, който достига до вас благодарение на „Ланд Роувър“? Ягуарът, благодарение на „Ягуар“?

— Не бих се изразил толкова директно, но, да, това е нашето предложение. Основното е, че това е ситуация, от която печелят. Печели околната среда. Печелят корпораците. Печели рекламният бизнес.

Гавин Кос беше правил стотици презентации и усещането му за реакцията на публиката никога не го беше подвеждало. Сега усещаше, че слушателите му не са захапали въдицата. Време беше да запалят светлините и да започнат играта на въпрос и отговори. Кос плъзна поглед по редовете смръщени физиономии.

— Знам, че идеята ми е радикална — каза той. — Но светът се променя бързо. И някой ще направи това. Колонизацията на природата ще се случи — единственият въпрос е кой ще го направи пръв. Съветвам ви да обмислите внимателно тази възможност и след това да решите дали искате да бъдете част от това.

Откъм задните редове стана Гарт Бейкър, шефът на „Мидландс Медиа Асошиътс“ ООД.

— Идеята ти наистина е новаторска, Гавин — каза той. — Но мога да ти гарантирам, че няма да сработи.

— Така ли? И защо?

— Защото някой вече те е изпреварил.

47.

Нямаше луна, нито звуци — освен бумтежа на прибоя в мрака и воя на влажния вятър. Плажът Тортугуеро се простираше на близо два километра по протежение на атлантическия бряг на Коста Рика, но тази нощ се виждаше ся като черна ивица, сливаща се с черно, звездно небе. Хулио Манарес спря и изчака очите му да се нагодят към мрака. Виждаше се достатъчно добре и на звездна светлина.

Скоро вече различаваше стволовете на палмите, довлечените от морето боклуци, пръснати по тъмния пясък, и ниските разкривени растения, брулени от океанския вятър. Различаваше и белите качулки на разпенените вълни. Знаеше, че океанът е пълен с акули. Този участък от атлантическия бряг беше пуст и негостоприемен.

На половин километър по-надолу по плажа видя Мануел, тъмна сянка, приклекнала под мангровите дръвчета. На завет от вятъра. Нямаше никой друг на плажа.

Хулио тръгна към него, заобикаляше дълбоките ями, изкопани от костенурките предния ден. Този плаж беше един от размножителните терени на морските костенурки, които идваха в мрака от океана, за да снесат яйцата си. Процеси траеше почти цяла нощ и през това време костенурките бяха изключително уязвими — в стари времена ги дебнеха бракониери, а напоследък най-вече ягуарите, които обикаляха около плажа, черни като самата нощ. Като новоназначен ръководител на местния резерват, Хулио най-добре знаеше, че всяка седмица на този плаж умират костенурки.

Туристите бяха от полза — когато се разхождаха по плажа, ягуарите стояха настрана. Но често свирепите котки идваха след полунощ, когато туристите се бяха прибрали в хотелите си.

Нещо като еволюционен натиск на естествения подбор, осигуряващ известна защита срещу ягуарите. В гимназията в Сан Хуан Мануел и съучениците му често си правеха шеги с това. Бяха ли туристите част от еволюцията? Туристите променяха всичко друго в живота на една страна, защо не и животинския й свят? Защото ако една костенурка притежававше определено качество — търпимост към светлините на фенерчетата например или способността да издава жални майчински звуци, — ако притежаваше нещо, което привлича туристите и ги кара да стоят до късно през нощта на плажната ивица, то въпросната костенурка имаше по-големи шансове да оцелее, яйцата й имаха по-голям шанс да оцелеят и малките, които се излюпваха от тези яйца, също имаха по-голям шанс да оцелеят.

Оцеляване в резултат от това, че си туристическа атракция. Една от любимите им шеги в училище. Но и напълно възможно на теория. И ако Мануел му казваше истината…