Ген

Белармино не отговори веднага. Започваше да се чуди колко ли от децата тук имат родители, които работят в Бетезда. Не се беше сетил да помоли за списък с имената на учениците. Въпросите им бяха твърде остри и показваха висока степен на осведоменост. Дали пък някой от многобройните му врагове не се опитваше да го дискредитира, като използва хлапетата? Дали пък цялата тази история с телевизионното предаване не беше заговор с цел да го очернят? Първата стъпка към отстраняването му от НЗИ? Живееха в ерата на информацията — в днешно време тези неща се правеха именно по този начин. Лесно можеха да поставят човек в нелицеприятна ситуация, от която няма как да излезе с чест. Подлъгват те да кажеш нещо глупаво, а после думите ти се повтарят и преповтарят поне две денонощия по всички новинарски емисии и във всички вестници. А след някой и друг ден започват да ти звънят конгресмени с настояване да оттеглиш думите си. Цъкат с език и клатят глави… Как е могъл да каже нещо толкова необмислено? Дали наистина е подходящ за този пост? Не е ли заплаха за доброто име на института?

И после те изритват.

Така се правят нещата в наше време.

В момента обаче му предстоеше да отговори на опасен въпрос за генетиката на маорите. Дали да каже какво мисли наистина и да рискува обвинение в опит да очерни едно бездруго изстрадало етническо малцинство? Дали да отговори със заобикалки, които пак нямаше да му спестят критики, че проповядва расизъм и позабравената напоследък евгеника? Как изобщо би могъл да каже каквото и да било?

Реши, че не може.

— Това наистина е едно крайно интересно поле за изследвания, но просто не разполагаме с достатъчно данни, за да дадем конкретен отговор. Следващият въпрос?

51.

Валеше от сутринта. Джунглата се беше просмукала. Листата бяха мокри. Всичко беше мокро. Репортажните екипи от различни точки на света отдавна си бяха заминали, пратени да отразяват други събития от медиен интерес. Сега Хагар придружаваше само един клиент — някой си Горевич. Известен фотограф, долетял от Танзания.

Горевич остави нещата си под едно голямо дърво от рода на фикусите, отвори раницата си и извади мрежа от изкуствена материя, нещо като хамак. Опъна я грижливо на земята. После извади метална кутия, отвори я и сглоби пушка.

— Знаете, че това е незаконно — каза Хагар. — В резерват сме.

— Голяма работа.

— Ако се появят рейнджърите, добре ще е бързо да приберете това.

— Няма проблем. — Горевич зареди компресора и отвори камерата. — Колко голямо е животинчето?

— Подрастващ е, две или тригодишен. Може би трийсет килограма. Или по-малко.

— Добре. Значи десет кубични сантиметра. — Горевич извади една стреличка от кутията, провери нивото и я мушна в магазина. После още една. И още една. Затвори с щракване магазина и каза на Хагар: — Кога го видя за последно?

— Преди десет дни.

— Къде?

— Недалеч оттук.

— Често ли идва? Някъде наблизо ли живее?

— Така изглежда.

Горевич погледна през телескопичния обектив. Завъртя в дъга пушката, вдигна я към небето, после я сведе. Остана доволен и я остави.

— Да не прекалите с дозата?

— Нямай грижа — каза Горевич.

— Освен това, ако е високо в клоните, не можете да стреляте, защото…

— Казах, нямай грижа. — Горевич го погледна. — Знам какво правя. Дозата е само колкото да го замае. Сам ще си слезе, преди да е изгубил съзнание. Може да се наложи да го проследим на известно разстояние по земята.

— Правили сте го и преди?

Горевич кимна.

— С орангутани?

— С шимпанзета.

— Шимпанзетата са различни.

— Да бе. — Последното прозвуча саркастично.

Потънаха в напрегнато мълчание. Горевич извади видеокамера и триножник. После и далекообхватен микрофон с чиния с диаметър трийсетина сантиметра, който прикрепи на стойка над камерата. Получи се тромаво на вид устройство, но иначе изглеждаше ефективно, помисли си Хагар.

Горевич клекна и се загледа в джунглата. Слушаха дъжда и чакаха.

През последните няколко седмици говорещият орангутан постепенно беше изчезнал от полезрението на медиите. Историята беше отшумяла, както отшумяваха всички подобни истории с недоказана достоверност — за арканзаския кълвач, който никой така и не откри; за двуметровата конгоанска маймуна, която така и никой не успя да снима въпреки упоритите твърдения на местните за съществуването й; за гигантския прилеп с четириметров размах на крилете, който уж бил забелязан в джунглите на Нова Гвинея.

За самия Горевич отслабващият интерес към орангутана беше добре дошъл. Защото когато маймуната най-после бъдеше открита, медийното внимание щеше да бъде десетократно по-голямо.

Още повече че плановете на Горевич не се изчерпваха само с документирането на говорещата маймуна. Горевич възнамеряваше да я улови жива.

Вдигна догоре ципа на якето си под кроткия дъжд и зачака.

Беше късно следобед и започваше да се стъмва. Горевич се беше унесъл в дрямка, когато чу нечий нисък дрезгав глас:

— Alors. Меrde.

Отвори рязко очи и погледна Хагар. Хагар кимна.

— Alors. Comment ca va?

Горевич бавно се огледа.

— Merde. Espese de con. — Беше звук в долните регистри, гърлен, като на пиянде в бар. — Fungele a usted.