Ген

— Законно е, защото те се разхождат насам-натам с клетки, които по закон са ваши, следователно са крадена собственост. Това е углавно престъпление от втора степен. По закон, ако човек стане свидетел на углавно престъпление в момента на извършването му, има право да извърши граждански арест и да предаде престъпника на властите. Така че ако видите децата на Бърнет да си вървят по улицата, можете напълно законно да ги арестувате.

— Аз, лично?

— Не, не — каза Родригес. — При подобни обстоятелства е препоръчително да се потърсят услугите на професионалист — агент по залавяне, на бегълци.

— Ловец на глави, с други думи.

— Те не обичат този термин, ние също.

— Добре де. Познаваш ли някой добър агент по залавяне на бегълци?

— Да — каза Родригес.

— Ами звънни му тогава — каза Диел. — Още сега.

53.

Васко Бордън застана пред огледалото и прецени външността си с професионален поглед, после нанесе малко спирала по сивеещите крайчета на козята си брадичка. Беше едър мъж, над метър и деветдесет, сто и двайсет килограма, от които само девет процента бяха телесните мазнини. С бръснатата си глава и подрязаната черна брадичка приличаше на истински дявол. На голям зъл дявол. Идеята беше да изглежда заплашително и той определено го постигаше.

Обърна се към куфарчето на леглото. Вътре беше прибрал грижливо сгънат комбинезон с логото на „Кон Ед“ отляво на гърдите; спортно сако в ярко шотландско каре; елегантен черен италиански костюм; мотористко яке с надпис „УМРИ В АДА“ на гърба; сако от велур; разглобяем гипс за крак; късоцевна карабина „Мосберг 590“ и два черни пистолета „Пара 45“. За днес се беше спрял на спортно сако от туид, панталон с ръб и кафяви обувки с връзки.

Извади три снимки и ги подреди една до друга на леглото.

Първо — мъжът, Франк Бърнет. На петдесет и три, в добра форма, бивш морски пехотинец.

Дъщеря му, Алекс, към трийсетака, адвокат.

Внукът му Джейми, осемгодишен.

Дядото беше изчезнал и Васко не виждаше смисъл да си губи времето да го търси. Можеше да е къде ли не — в Мексико, Коста Рика, Австралия. Много по-лесно беше да вземе клетки от другите членове на семейството.

Загледа се в снимката на дъщерята, Алекс. Адвокат — по правило предпочиташе да си няма работа с адвокати. Дори да си свършиш идеално работата, пак ще те съдят. Това девойче беше русо и изглеждаше в прилична форма. Доста привлекателна, ако си падаш по този тип. За вкуса на Васко беше твърде кльощава. А и сигурно взимаше уроци по самоотбрана през уикендите. С такива човек никога не знае. Изобщо, очертаваше се да му създаде проблеми.

Което означаваше, че остава хлапето.

Джейми. Осемгодишен, втори клас, местно училище. Можеше да отиде там, да грабне хлапето, да вземе пробите и да приключи за един следобед. Което го устройваше идеално. Очакваше го премия от петдесет хиляди долара, ако успееше да осигури пробите през първата седмица. Предостатъчно основания да не се мотае.

Щеше да сгащи хлапето, реши той. Просто за изпълнение и право в целта.

Влезе Доли с документа в ръка. Днес беше с тъмносин костюм, обувки с нисък ток, бяла блуза. Носеше куфарче от кафява кожа. Както обикновено, невзрачната й физиономия я правеше невидима в очите на хората.

— Как ти се струва? — каза и му подаде документа.

Той го прегледа набързо. Пълномощно, подписано от Алекс Бърнет. Позволяваше на приносителя да вземе сина й Джейми от училище и да го заведе при семейния лекар за преглед.

— Обади ли се в кабинета на лекаря? — попита Васко.

— Да. Казах, че Джейми има температура и го боли гърлото, и те казаха да го заведа.

— Така че ако от училището се обадят на лекаря…

— Оттам ще потвърдят, че го очакват за преглед.

— И теб те изпращат от офиса на майка му?

— Точно така.

— Визитката?

Доли му показа визитка с логото на правната кантора.

— А ако се обадят на майката?

— Номерът на мобилния й фигурира в пълномощното, както виждаш.

— И там ще вдигне Синди?

— Да. — Синди беше секретарката им, в Плая дел Рей.

— Добре, да започваме тогава — каза Васко. Прегърна я през раменете. — Нямаш проблем с това, нали?

— Не, защо да имам?

— Знаеш защо. — Доли имаше слабост към децата. Само да ги погледне в очите и се разтапяше. Имаха един беглец в Канада, засякоха го във Ванкувър, обаче вратата отворила щерка му и Доли я попитала дали татко й си е вкъщи. Хлапето, седем-осем годишно, казало, че го няма в момента Доли благодарила и си тръгнала. В това време онзи тип карал към къщи. Скъпата му дъщеричка затворила вратата, вдигнала телефона, обадила се на татко си и му казала да не се прибира. Хлапето имало богат опит. Двамата бягали от град в град, откакто било на пет. Така и не откриха онзи тип.

— Стига де, беше само веднъж — каза Доли.

— Не е вярно.

— Васко — каза тя. — Днес всичко ще мине добре.

— Хубаво — каза той. И я остави да го целуне по бузата.

На алеята отпред чакаше линейката с отворени задни врати. Васко подуши цигарен дим. Заобиколи отзад. Ник седеше там с бяла лабораторна престилка и пушеше.

— За Бога, Ник. Какви ги вършиш?

— Само една — каза Ник.

— Загаси я. Тръгваме. Взе ли си нещата?