Ген

Горевич включи камерата. Не можеше да определи откъде идва гласът, но можеше поне да го запише. Завъртя обектива в бавна дъга, като следеше показанията за сила на звука. Микрофонът имаше тесен обхват и благодарение на това той успя да определи, че гласът идва от… от юг.

Вляво от него. Насочи обектива натам и приближи образа. Нищо особено не се виждаше. Джунглата притъмняваше бързо.

Хагар стоеше неподвижно и само наблюдаваше.

Чу се пукот на клони и Горевич зърна тъмна сянка, обективът я улови за част от секундата. Той вдигна очи и я видя да се катери все по-високо и по-високо, залюляваше се от клон на лкон тъмния балдахин над главата му. Само за мига орангутанът се покатери на двайсетина метра над тях.

— Gods vloek het. Задник wijkje. Vloek.

Горевич свали камерата от триножника и се опита да заснеме животното. Много беше тъмно. Така нямаше да стане. Превключи на нощно виждане. Уви, само зеленикави ивици — маймуната ту потъваше в листака, ту се появяваше за миг, всичко това твърде бързо. Придвижваше се странично и по вертикала.

— Vloek het. Тапо копиле.

— Ама че мръсна уста има този. — Но гласът бързо заглъхваше.

Горевич разбра, че трябва да вземе решение, при това бързо. Остави камерата и посегна за пушката. Вдигна я на рамо и погледна през телескопичния мерник. Нощно виждане каквото използваха в армията, яркозелено, много ясно. Видя маймуната, видя ярките бели точици на очите й…

— Не! — опита се да го спре Хагар.

Орангутанът скочи към друго дърво и за миг увисна във въздуха.

Горевич стреля.

Чу се съскане на газ и тъп удар, когато стреличката прелетя през листака.

— Изпуснах го. — Вдигна отново пушката.

— Недейте…

— Млъквай. — Горевич се прицели и стреля.

В клонака над главите им пукотът от движението на примата замря.

— Удари го — каза Хагар.

Горевич чакаше.

Клоните и листакът затрещяха отново. Орангутанът се движеше, вече точно над главите им.

— Не съм. — Горевич вдигна отново пушката.

— Казвам ти, удари го. Ако стреляш пак…

Горевич натисна спусъка.

Съскане на газ близо до ухото му, после тишина, Горевич свали пушката и щракна затвора да презареди, следеше с поглед надвисналия балдахин. Коленичи, отвори металната кутия и затърси опипом муниции. През цялото време гледаше нагоре.

Тишина.

— Удари го — повтори Хагар.

— Може би.

— Знам, че го удари.

— Няма как да знаеш. — Горевич зареди още три стрелички. — Просто няма как да знаеш.

— Не се движи. Ударил си го.

Горевич прецени внимателно посоката и вдигна пушката точно навреме, за да види през мерника й как тъмната сянка пада надолу. Орангутанът падаше през клонака от петдесет метра височина.

Срина се току пред краката на Горевич сред пръски кал. Непомръдваше. Хагар включи фенерчето си.

Три стрелички стърчаха от тялото. Една в крака, две в гърдите. Орангутанът не помръдваше. Очите му бяха отворени. И гледаха безжизнено.

— Браво бе — каза Хагар. — Нямам думи.

Горевич коленичи в калта, наведе се над орангутана и започна да му прави изкуствено дишане.

52.

Шестима адвокати седяха на дългата маса и разлистваха документи. Звукът беше като от ураганен вятър. Рик Диел чакаше нетърпеливо и хапеше устни. Най-накрай Алберт Родригес, главният му адвокат, вдигна глава.

— Ситуацията е следната — каза той. — Имате основателна причина — или поне някаква причина — да смятате, че Франк Бърнет е организирал заговор за унищожаване на клетъчните линии, които са ваша собственост, с цел да ги продаде след това на друга компания.

— Точно така — каза Рик. — Точно така, мамка му.

— Три съдилища постановиха, че клетките на Бърнет са ваша собственост. Следователно имате пълното право да ги вземете.

— Тоест отново да ги взема?

— Именно.

— Само дето Бърнет се е покрил някъде.

— Това е неприятно. Но не променя по същество ситуацията. Вие сте собственикът на клетъчната линия Бърнет — каза Родригес. — Независимо къде се появяват тези клетки.

— Тоест…

— Децата му. Внуците му. Сигурно и те имат същите клетки.

— Искаш да кажеш, че мога да взема клетки от децата му?

— Клетките са ваша собственост — каза Родригес.

— Ами ако децата му не се съгласят?

— Най-вероятно няма да се съгласят. Но понеже клетките са ваша собственост по закон, съгласието или несъгласието им няма никаква юридическа стойност.

— Става въпрос за биопсии на черен дроб и далак — каза Диел. — Това не са дребни процедури.

— Но не са и тежки — каза Родригес. — Извършват се чрез пункция, без оперативна интервенция, чисто амбулаторно. Ваше задължение, разбира се, е това да се извърши от компетентен специалист. Предполагам, че ще го спазите.

Диел се намръщи.

— Да видим дали съм разбрал правилно. Казваш ми, че мога просто така да грабна децата му от улицата, да ги закарам при някой доктор и да им взема от клетките? Без значение какво мислят те по въпроса?

— Точно това казвам. Да.

— Не виждам как нещо такова може да бъде законно — възрази Диел.