Ген

— Да. — Ник Рамзи беше докторчето, което използваха при задачи, за които им трябваше лекар. Работил беше в спешните отделения на няколко болници, докато проблемите му с дрогата и алкохола не излезли на преден план. Наскоро беше излязъл от клиника за детоксикация, но за такива като него постоянна работа трудно се намираше.

— Искат биопсии от черен дроб и далак, с пункция. И кръв.

— Знам, прочетох. Аспирации с тънка игла. Имам всичко необходимо.

Васко го изгледа подозрително.

— Пил ли си, Ник?

— Не. Откъде ти хрумна?

— Усещам нещо в дъха ти.

— Не, не. Стига, Васко, знаеш, че не бих…

— Имам добро обоняние, Ник.

— Не.

— Отвори си устата. — Васко се наведе да го подуши.

— Само си близнах бе, човек — каза Ник.

Васко протегна ръка.

— Шишето.

Ник бръкна под престилката си и му даде половинлитрова бутилка „Джак Даниелс“.

— Браво бе. — Васко пристъпи и навря лице в неговото. — А сега ме слушай внимателно — каза тихо. — Още един такъв номер днес и лично ще те изритам от линейката. Ако си решил да си съсипеш живота, с радост ще ти помогна да го направиш. Разбра ли?

— Да, Васко.

— Добре. Радвам се, че се разбрахме. — Отстъпи назад. — Протегни ръце.

— Добре съм…

— Протегни ръце. — Васко никога не повишаваше глас в напрегнати моменти. Напротив, понижаваше го. Така другите го чуваха по-добре. И се притесняваха повече. — Протегни ръце напред, Ник.

Ник Рамзи протегна ръце. Не трепереха.

— Добре. Качвай се в колата.

— Аз само…

— Качвай се в колата, Ник. Приключих с приказките.

Васко се качи отпред с Доли и подкара.

— Той добре ли е? — попита Доли.

— Повече или по-малко.

— Няма да нарани детето, нали?

— Няма — каза Васко. — Не е кой знае какво, две игли и готово. Ще приключи за секунди.

— Само да внимава да не нарани детето.

— Виж какво… — Васко я погледна. — Нали каза, че нямаш проблем с тази поръчка?

— Добре де, нямам.

— Хубаво. Давай да свършим работата.

И подкара по шосето.

54.

Брад Гордън влезе в „Бордър Кафе“ на булевард „Вентура“ и плъзна поглед по сепаретата. Глождеше го лошо предчувствие. Кафенето беше от евтиния и не особено хигиеничен вид, освен това беше пълно с безработни актьори. Един мъж му махна от сепаре в дъното. Брад тръгна към него.

Мъжът беше със светлосив костюм. Беше нисък, оплеши-вяваше и никак не изглеждаше уверен в себе си. Ръкостискането му беше вяло.

— Уили Джонсън — каза той. — Аз съм новият ви адвокат за предстоящото дело.

— Мислех, че вуйчо ми, Джак Уотсън, осигурява адвоката.

— Така е — каза Джонсън. — Тук съм по негова молба. Педерастията ми е специалност.

— Това пък какво значи?

— Секс с момче. Но имам опит с малолетни партньори и от двата пола.

— Не съм правил секс с никого — каза Брад. — Нито с малолетни, нито с никакви.

— Прегледах документите по делото, както и полицейските доклади — каза Джонсън и извади голям тефтер. — Мисля, че можем да подходим към защитата ви по няколко начина.

— А момичето?

— Напуснала е страната. Майка й се е разболяла, във Филипините. Но ми казаха, че ще се върне за процеса.

— Мислех, че няма да има процес — каза Брад. Приближи се сервитьорката и той й даде знак, че няма да поръчват. — Защо поискахте да се срещнем точно тук?

— В десет трябва да съм в съда във Ван Нюис. Реших, че ще е удобно и за двама ни, ако се срещнем тук.

Брад се огледа неспокойно.

— Много хора има. Пълно е с актьори. Те много говорят.

— Няма да обсъждаме подробностите по делото — каза Джонсън. — Засега само ще обсъдим стратегията на защитата ви. Предлагам да заложим на генетична защита.

— Генетична защита? Това пък какво е?

— За хора с различни генетични отклонения понякога е невъзможно да потиснат определени импулси — каза Джонсън. — И това, технически погледнато, ги оневинява. Ще се позовем на това като обяснение на вашия случай.

— Какво генетично отклонение? Нямам никакви генетични отклонения.

— Е, това не е нещо лошо — каза Джонсън. — Все едно сте предразположен към диабет. Нямате вина за това. Така сте роден. Във вашия случай страдате от неустоимо желание да правите секс с привлекателни млади жени. — Тук Джонсън се усмихна. — Това желание се споделя от почти деветдесет процента от мъжкото население в активна възраст.

— Що за защита е тогава, по дяволите? — изсумтя Брад Гордън.

— Много ефикасна. — Джонсън запрехвърля документите в една папка. — Наскоро в няколко вестника излязоха дописки за…

— Искате да кажете — прекъсна го Брад, — че има ген за секс с млади жени?

Джонсън въздъхна.

— Де да беше толкова просто. За жалост не е.

— Каква е защитата тогава?

— D4DR.

— Тоест?

— Нарича се ген на силните усещания. Именно този ген ни кара да поемаме рискове, да се стремим към вълнения и опасности. Ще пледираме, че генът на силните усещания ви е подтикнал към подобно рисково поведение.

— На мен ми звучи като пълна глупост.

— Сериозно? Да видим. Да сте скачали някога с парашут?

— Да, в армията. Ужасно беше.

— Гмуркане под вода?

— Два пьти. Ходех с една сладурана, на която много й харесваше.

— Планинско катерене?

— Не.

— Така ли? Не сте ли изкачили Маунт Рейнър с класа си от гимназията?

— Е, да, но тогава…