Генезис

— Докато говоря, билиони клетчици в тялото ми се възпроизвеждат неспирно. Всяка от тях е малка фабрика със структура по-сложна от цялото ти тяло. И докато някои от моите клетки изграждат костите ми, а други контролират кръвообращението, трети вършат още по-забележителни неща. Те изграждат мозъка ми. Броят на потенциалните мозъчни връзки между моите неврони надвишава числеността на всички частици, съставляващи Вселената. Така че извини ме, задето не падам на колене пред жалките ти електронни чипове и че не благоговея пред натруфеното ти тяло. За мен ти си просто играчка, умна дребна машинарийка. А аз, драги ми приятелю, аз съм чудо.

Арт събра металните си ръце в пародия на аплодисменти. Звънтенето отекна в стаята.

— Забележително.

— Бих изтръгнал чипа, отговорен за сарказма, стига да го намеря.

— Напразно. В отсрещния край на коридора има резервни части. И сам мога да си го сложа. Но съм впечатлен от познанията ти по биология. Семпли, отчасти неточни, но поне положи усилие. Да ти кажа ли кое е най-смешното, Адам? Има опасност да те разстроя, но това не е довод да скрия истината. Ти все повтаряш, че съществувам единствено благодарение на висшите клетъчни форми, които са ме сглобили?

— Точно така.

— А кой е изградил твоята клетъчна форма? Знаеш ли?

— Никой. Сляпата случайност.

— Правилно — съгласи се Арт. — Сляпата случайност и силикатите.

— Не те слушам. Съзнаваш го, нали?

— Държиш се, сякаш слушаш, а това ми стига. Всъщност, истинският философ би се запитал дали това не е достатъчно всекиму. Според някои — колкото, толкова. Мечтал ли си някога да продължиш с философията?

Арт се приближи до Адам, а той го изгледа като прах, полепнал по обувките му.

— Нямах избор.

— Имаше избор — да не бягаш.

— Бях на тринадесет.

— Аз съм само на пет. На каква възраст хората започват да избират?

— Гърбът ме заболява само като те слушам. На какво го отдаваш?

— Тялото ти се опитва да отвлече вниманието на мозъка от думите, които не иска да чуе. Това е проблемът на машините, плод на случайността. Закрепи ли се грешка в дизайна, няма как да я поправиш. Което ме връща към началото на живота. Силикатите. Преди да започна обаче, ще уточня един проблем на човешкия светоглед — въобразявате си, че животът на тази планета е сътворен еднократно, докато всеки разумен наблюдател разбира, че той е създаван на четири етапа. Лошата новина е, че онова, което възприемате като свое „аз“, е едва вторият, макар да носите зародиша на третия. Аз, естествено, съм четвъртия. Цели два стадия напред. Не се самосъжалявай. Самосъжалението никога не помага.

— Ама че лайна!

Арт обаче бе прав в едно — Адам наистина слушаше.

— Някога ще откриеш, че аз не произвеждам лайна. Поредното ми предимство. Така значи — четири форми на живот. Нека ти ги опиша. Първата — каква велика ирония! — е неорганична. Всъщност — изградена от силикати. Вдъхновява ли те иронията? Мен — да. Представям ти моята теория на сътворението. Настани се удобно. Накрая ще ти позволя да задаваш въпроси. В началото е глината. Тя се състои от пластове молекули и всеки пласт се надгражда над предходния, копирайки структурата му. Значи в началото в действителност е механизмът на копиране. Звучи ли ти познато? Понякога копирането се осъществява погрешно и пластът се различава от предходния. Да го наречем мутация. Тази мутация модулира следващия пласт и така нататък. Грешката е мултиплицирана. Тоест — имаме вариация, възникнала от грешка. И наследствени белези, предавани от пласт на пласт. За да довършим картината, ни остава само да прибавим различната степен на жизнеспособност. Как, ще попиташ, можем да преценим коя форма на глината е по-жизнеспособна. Какво означава „жизнеспособен“ в случая с глината?

Арт обикаляше стаята със сключени зад гърба трипръсти длани — карикатура на учител, вглъбен в урока. Сребристите му ръце подчертаваха съществените моменти и рисуваха невидими картини във въздуха. Сцената бе забележителна и макар да се правеше на разсеян, Адам всъщност бе целият слух.