Генезис

— Жизнеспособността е критерий за репродуктивно благополучие — продължи Арт. — Ако дадена грешка в копирането се разпространява по-успешно, значи този тип глина е по-жизнеспособен. Чудиш се как е възможно това? Ами да речем, че определен тип глина е особено лепкава, натрупва се около скалните образувания в реките и образува вирчета. През лятото те пресъхват и прашинките глина се разнасят из околността, настаняват се в други потоци и повтарят номера с прилепчивостта. Природата на глината следователно е изменчива. Стават грешки в копирането и онези, които са ползотворни, се разпространяват навсякъде. Промяната се разпространява чрез репродукция. Ти ми се присмиваш, приятелю, задето съм изграден от силиций, но първи на сцената се появяват именно силикатите. РНК тръгва на автостоп преди вас. Структурата на силикатите се оказва подходящ строителен материал. Той обаче винаги трябва да се подбира внимателно. За да не се окаже в крайна сметка, че материалът е използвал теб. Ние, силикатите, никога не сме съзнавали, че с течение на времето новият репродуктивен вариант ще набере такава сила, че той и потомството му ще забравят откъде са тръгнали. Напомням ти, че ние, силикатите, не сме осъзнавали нищо. Познанието се явява на сцената доста по-късно. Сега идва ред на твоята любима форма на живот. ДНК революцията. Когато клетъчната форма вече е налице, само един-два ловки трика делят многоклетъчните от славата. Движението също е добре изпълнен номер и накрая — великото творение, очаквано с нетърпение от всички: мозъкът. (Ако можем да твърдим, че безмозъчните са способни да очакват.) Чудото мозък — този манипулативен механизъм, който преценява да се бие или да побегне, да се плоди или да се храни; есенцията на човешкия род според теб. Гордееш се с него, нали? И с право. Без мозъка нямаше да има език, а без езика никога нямаше да видиш третата фаза на еволюцията. Ти си мислиш, че си неин връх, но това е коронният номер на мисленето — да заблуждава мислителя. Глината става свидетел как въглеродните форми на живот поемат по широкия свят, а когато мозъкът излиза на сцената в цялата си прелест, въглеродът съзира поредния стопаджия да маха с ръка. Сещаш ли се какво имам предвид? Навярно. Кажи ми, че знаеш поне това.

Арт се вторачи предизвикателно в Адам. Адам се досещаше накъде бие. Беше неизбежно. Но предпочете да спести доводите за финала. Междувременно пусна в ход сарказма. Гласът му прозвуча грубо, преднамерено жестоко:

— Разказвай историйки, колкото си щеш. Оставаш си твърде нисък за хладилник и твърде противен за маймуна. Не ми пука какво говориш.

— Просто запълваме времето — констатира равнодушно Арт.

— Не, убиваме го — изръмжа Адам.

— О, да — с престорено съчувствие възкликна Арт. — Ти не си вечен. Възприемаш по друг начин времето. За теб то сигурно е много ценно. Затворничеството навярно ти се струва тежко бреме. Ако и аз остарявах, колко ли щеше да ми бъде противна компанията ти?

Арт говореше спокойно, но не и безчувствено. Въртеше се като боксьор, а верижният му механизъм бръмчеше възбудено при всеки „удар“. Очарователната безобидна и забавна играчка отпреди шест месеца показваше тъмната си страна. Изглеждаше някак по… по-човешки.

Толкова очевиден факт, че досега Анакс някак си го бе пропускала. Обзе я вълнение. Най-сетне разбра какво липсва в кадрите, изобразяващи сблъсъка. През цялото време бе търсила промените само у Адам. Ала и Арт се променяше.

— Ще довърша вместо теб — продължи Арт. — Силицият ражда РНК и клетките и накрая — мозъка, езика… Сигурен ли си, че не знаеш това? Всяко детето знае. Е, поне дете-андроид. Ще опиташ ли да изградиш хипотеза? Не? Добре. Светът на силиция, светът на въглерода, светът на…? Светът на разума! Не ти ли беше хрумвало?

Адам не отговори.