Генезис

— Спорът е сложен — подхвана Арт, — защото ти съдиш от собствената си позиция. Не оспорвам дефиницията ти; не приемам само твърдението, че моето мислене не отговаря на тези стандарти. Естествено е да разсъждаваш така. Виждал си много машини. Виждал си как ги сглобяват и знаеш, че се състоят само от подвижни механизми и чипове. Знаеш, че не могат да мислят. Автоматичните врати не мислят. Пушката няма собствено мнение. И заключаваш, че машините не могат да разсъждават. Според теб мисленето изисква по-специални качества. Опитай се обаче да погледнеш от моята позиция. Аз виждам много създания с мозък. Червей, мушица, горска пчела. Мислят ли те, или са машини? Мога да говоря на седем езика. Мога да споря с теб на всеки от тях. Мога да създам свой прототип от нищото. Да творя поезия, да те победя на шах. Кой тогава е по-мислещият, аз или горската пчела? Аз съм просто машина, а пчелата има мозък. И следователно, поне според твоята логика, тя е по-велик мислител.

— Моят мозък е доста по-голям от нейния.

— Моите чипове са по-сложни от онези на автоматичната врата.

Адам и Арт се изправиха лице в лице. Като в напрегнат момент от класически филм, само че разликата в ръстовете зареждаше кадъра с комичен оттенък.

— Когато бях малък, преди да ме прехвърлят при войниците, учителите ни показваха главоблъсканица. Наричаха я китайската стая.

— Зная я прекрасно.

— Ще ми позволиш ли да доразкажа историята?

— Знаеш, че имам готов отговор.

— Когато направят повече роботи, новите ти събратя също няма да те харесат — отсече Адам и седна.

Арт застана очаквателно срещу него. Гневът на Адам се беше смекчил. Заговори бавно, сякаш претегля думите, които, изненадващо и за самия него, се отронват от устните му.

— В китайската главоблъсканица трябваше да си представя стая с множество лостове и макари, образуващи невъобразимо сложна конструкция. После — че съм в средата на стаята и през пролука на вратата ми подават съобщение, написано на непознат език. Да речем, китайски. Предполага се, че разполагам с книга с подробни инструкции, която ми подсказва кой лост да натисна за всеки йероглиф в бележката. Макарите се задвижват; наблюдавайки движението им и следвайки инструкциите в наръчника, дърпам други макари и натискам още лостове. Накрая те спират и показалецът на машината ми сочи към стената; върху нея изплуват йероглифи, които трябва да препиша, за да отговоря на съобщението. Спазвам инструкциите и предавам бележката си през пролуката. Аз не съм разбрал посланията — нито полученото, нито изпратеното — но благодарение на сложния механизъм от лостове и макари, говорещият китайски от другата страна на вратата схваща смисъла. Написва ми друга бележка. Аз отново действам според инструкциите и така нататък. Постепенно с владеещия китайски завързваме разговор. Само че аз не разбирам съобщенията. Участвам в безсмислен диалог. Изводът, както ни учеха, е, че съзнанието не е елементарна механика. Формата и същността на идеята са различни неща. Владеещият китайски предполага, че зад стената има мислещо същество, което разговаря с него, но предположението му е напълно погрешно. Вътре сме само макарите, лостовете и аз самият — движещата сила, която просто следва инструкции, без да разбира нищо. Ето това според мен си ти. Ти си китайската стая.

— И аз смятам, че съм китайската стая — отвърна Арт. — И това обезсмисля доводите ти.

Адам погледна Арт и зачака обяснение.

— Не разбирам.

Вече говореха по-тихо, с повече респект. Сякаш съзнаваха, че крачат един до друг и стигнат ли целта, връщане назад няма.

— Мога да ти дам обяснение — меко произнесе Арт и срещна погледа на Адам, — но не мисля, че наистина искаш да го чуеш. Твърде умен си, за да пренебрегнеш добрите доводи. А тогава няма да ме възприемаш като машина. Ще ти стане тежко. Вероятно трябва да изчакам, докато преценя, че си подготвен. Ако почакам, може би сам ще разбереш.

— Твоя воля.

— Не — настоя Арт. — Искам ти да решиш.

— Обясни ми.

— Сигурен ли си?

След кратко колебание Адам отвърна:

— Сигурен съм.

— Добре — кимна Арт. — Първото съобщение на китайски гласи: „Ще изгоря дома ти до основи“. Кажи ми сега какво отговаря машината.

— Няма значение — отбеляза Адам. — Единственото изискване е отговорът да е смислен.

— Не е така — поправи го Арт, — изисква се и друго. Изборът от смислени отговори е огромен. Може да е блъф: „Направи го. Писна ми да стоя тук като затворник.“ Или пък агресия: „Не ме принуждавай да изляза и да ти издърпам китайските ушички“, или опит да се отвлече вниманието на събеседника: „Защо си решил да ме запалиш?“, или молба: „Недей, ще направя каквото пожелаеш. Какво искаш?“. Има хиляди реплики и милиони начини да ги изразиш. Примерът ти е валиден само ако знаем как машината подбира отговора.

— Това няма значение — прекъсна го Адам. — Да речем, че избира произволно. Първото, което й хрумне.

— Но тя няма съзнание.

— Не предназначена да бъде разумно същество — тревожно вметна Адам. — Не става дума за това. Машината просто демонстрира един принцип.