Генезис

Анакс си спомни как беше възпитана. За живота си отвън. Приятелите й се отнасяха с уважение към нея; тя им отвръщаше подобаващо. Учителите й бяха мили; а работата — приятно занимание, защото в нейния свят оставаше достатъчно време за отдих. Сега улиците бяха спокойни — денем и нощем. Към всеки се отнасяха с доверие, никой не издигаше бариери пред любознателността. Самата Анакс бе живо доказателство. Осигуриха й неограничен достъп до всички документи за Адам Форди, дори след като стана ясно, че изследването й оспорва ортодоксалните схващания. Страховете не си бяха отишли, те никога не си отиват, ала голямата заслуга на Академията е, че балансира страха и възможностите.

Защо иска да стане част от Академията? Защото Академията е постигнала непостижимото за всяка друга общност. Анакс бе изучавала усърдно историята и знаеше, че може убедено да го потвърди. Академията е обърнала хода на еволюцията. Академията бе опитомила Идеята.

Огромна чест е да те приемат, естествено, но Анакс знаеше, че не я блазни славата. Членовете на Академията служат на обществото. Обществото, което обича. Най-доброто, което тази земя някога е виждала. Да се присъедини към Академията означава да поеме отговорност за мира, възцарил се над домовете, и за смеха, ехтящ по улиците. Академията съставя образователните програми. Академията направлява технологичния напредък. Отмерва точния баланс между индивида и каузата, между страха и възможностите за избор. Обмисля миналото и се учи от всяко постижение и от всяка грешка. Академията се изправя очи в очи с Идеята и преговаря за мир.

Анакс изрече на глас думите. Обзета от родолюбив, погледна очаквателно към вратата. „Задайте ми въпросите си“, прииска й се да извика, „моите отговори са готови.“

Последен час

Наложи се да почака още двадесет минути. Когато влезе, стаята й се стори затъмнена, сякаш щяха да пускат нова холограма. Едва ли — бяха изгледали и двете.

— Анаксимандър — започна изпитващият, — помолихме те да помислиш защо искаш да станеш член на Академията. Подготви ли отговора?

— Да. И за да го разберете…

Екзаминаторът вдигна ръка да я прекъсне.

— Не още, Анаксимандър. Първо трябва да обсъдим друго.

Анакс ги погледна и отново се замисли за приглушеното осветление.

— Не разбирам.

— Историята на Адам не е разказана докрай.

— Искате да чуете моята интерпретация на Последната дилема? Както знаете, не съм подготвила холограма за този епизод, но мога да го анализирам подробно и обстойно.

— Колко време дели сцената, която ни показа, от Последната дилема?

— Три месеца и един ден.

— И не можеш да ни предложиш нищо за този период?

— Само умозаключения. Известно е, че стенограмите от онова време са изгубени.

— Не ти ли се струва странно, че не е запазен нито един детайл.

— Подобни липси са често срещано явление, особено що се отнася до периода непосредствено преди Великата война. Множество историци предполагат, че Републиката нарочно е унищожила свидетелствата. Когато изходът на войната става ясен, несъмнено са изтрити немалко съществени файлове.

— Приемаш ли това обяснение?

— Не съм обмисляла други.

— Защо?

— Доверила съм се, предполагам, на предшествениците си.

— Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че си сбъркала?

Анакс ги изгледа един по един. Чертите им се бяха изопнали и изглеждаха заплашително в притъмнената стая. „Възможно е да знаеш нещо, без да го разбираш“, каза й веднъж Перикъл. „Знанието започва като чувство. Разбирането е разкопаване, разчистване на пътя от чувството към просветлението.“ Сега Анакс го изпитваше на гърба си. Знаеше, че нещо се е променило. Бъдещето се очерта някъде отвъд полезрението й. Дали фантазира, дали нелепата уплаха е плод на въображението или на убедеността, че е в опасност.

— Ще опитам да не се изненадвам — каза Анаксимандър. — Изненадата е външната изява на замъгленото съзнание.

Екзаминаторът кимна с мрачно лице. Анакс се опита да се съсредоточи върху въпросите и да не обръща внимание на изпълзелите сякаш отвсякъде сенки.

— Документите не са изгубени. Просто не са оповестявани.

Анакс зяпна. Как е възможно? Всички документи са публикувани. Нали така гласи основната догма. Общество, което се страхува от познанието, е общество, което се бои от себе си. Не ставаше дума за дреболия, за технически подробности, представляващи интерес само за тесен кръг историци.

Не можеше да си представи по-шокираща, по-опасна информация. Може би най-логичният въпрос бе „Защо сте ги крили?“, но от устните й се изплъзна по-неотложният:

— Защо ми го съобщавате?

— Показваме го само на явилите се на изпит. За да отсъдим, трябва да видим как ще реагираш на истинските събития.

„Ами ако се проваля?“, прииска й се да попита. „Ще ме пуснете ли, след като съм узнала онова, което предстои да разбера?“ Отговорът бе очевиден; от него лъхаше влажната воня на истина, сляпа за слънчевите лъчи. Стаята притъмня още повече.

Страх сграбчи Анакс. Обърна се към холограмата — омагьосана, ужасена, осъзнала докрай колко висок е залогът.