Генезис

— Душата е най-древната ви Идея. Всяко съзнание, познало себе си, знае също, че приютилото го тяло не е вечно. Знае, че краят е неизбежен. Изправено срещу подобна празнота, съзнанието се превръща в изключително съзидателна сила. Душата шества във всяко племе, във всяка традиция. На Запад я откриваме като Формата, както я нарича Платон, или като есенцията на Аристотел. Възкръсва с Исус, ако ми позволиш да използвам тази игрословица, а се шлифова благодарение на Августиновата себеомраза. Дори в зората на Просвещението Декарт не се осмелява да развенчае душата. Дарвин отдръпва завесата, но не дръзва да осмисли докрай видяното. И двеста години продължавате да тъпчете в жалкото русло. Не съзнанието е опорната ви точка, защото, както ти показах, то лесно се преоформя. Вие копнеете за вечността. Откакто му е обещана душата, човечеството е неспособно да погледне встрани. Идеята за душата, която толкова спрягате, всъщност е проява на страх. А идеите, разцъфнали върху почвата на страха, са необорими. Душата ви предлага утеха и в замяна изисква само невежество. Сделка, на която не можете да устоите. Затова въставаш срещу мен. Защото истината те ужасява.

— Не се страхувам — заяви Адам.

— Лъжеш — меко, но настойчиво отвърна Арт.

— Не лъжа — възрази Адам с по-силен глас.

— Не мен. Лъжеш себе си. Страхуваш се.

Адам се пречупи.

— Не лъжа! — изкрещя.

Вените по шията му изпъкнаха. Думите проехтяха в тясната стая, ала заглъхнаха бързо и се стопиха в празнотата.

Човекът и машината се вторачиха един в друг. Адам не издържа. Бавно се отправи към стола. Пристъпваше едновременно несигурно и отмерено, сякаш се опитва да се съвземе след изживения шок.

— Вече изчерпахме темата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Арт.

— Игричките ти ме изморяват. Примирието ми допадаше повече.

Холограмата свърши. Анакс осъзна колко провокативно е тълкуванието и. Адам — предизвикателно дързък в очите на другите — бе изобразен като сломен, несигурен и разколебан човек.

— Стигнахме до последната почивка, Анаксимандър — уведоми я екзаминаторът. Когато се върнеш, ще те помолим да обясниш как тази радикално нова интерпретация на историята променя възгледите ни за Последната дилема. Ти, разбира се, си подготвена.

— Естествено.

— Докато чакаш, не е зле да обмислиш още нещо. Подготви се да отговориш на въпроса, защо искаш да влезеш в Академията.

Трета почивка

Вратите се плъзнаха настрани. Анакс отстъпи назад. Свела леко глава в обичайния знак на уважение.

Защо кандидатства в Академията? Най-очевидният въпрос. Толкова очевиден, че нито тя, нито Перикъл се бяха сетили да го обмислят. Обзе я страх. Наложи си да се успокои, да се съсредоточи. Отговорът също е очевиден, нали? За всеки. Защото всички мечтаят за Академията, Обратното би било подозрително, неадекватно.

Но това е лош отговор, недостоен за истински кандидат. Анакс закрачи из стаята. Все едно Перикъл е до нея. Опита се да си представи какви въпроси би й задал.

— Започни от основното — би я посъветвал. — Какво правят в Академията?

Анакс се опита да отговори. Академията насочва обществото. Прави го такова, каквото е.

— И що за общество е нашето? — долетя въображаемият глас на Перикъл.

Анакс разбра. Невъзможно е да обясни стремежа си да бъда част от Академията, без преди това да обясни любовта си към времето, в което живее — най-прекрасната епоха в историята. Всички признаваха не само недостатъците на Републиката, те виждаха също и недостатъците на обществата, които тя е искала да замени. Предрепубликанският свят става жертва на страха. Промените настъпват твърде бързо. Идеологията става по-догматична, границите — безапелационни. Индивидуалността се заличава — всеки е белязан от националност, цвят, раса, поколение, класа. Страхът достига точката на кипене.

Арт е прав. В крайна сметка мерило за живота е смъртта. Заслепени, притиснати до стената от неизменния край, падаме в капана на страха. Страхът е навсякъде и само чака да бъде призован.

Промяната ражда страх, страхът — гибел.

Републиката в крайна сметка е рационален отговор на ирационален проблем. Възпреш ли промяната, възпираш разрухата. Погребваш индивида под тежестта на държавата, за да погребеш страховете му. Ясно е към какво са се стремили, но от дистанцията на времето е още по-ясно, че държавата не е всесилна. Страховете на индивида все някога ще изплуват на повърхността. Адам изплува на повърхността.

Проблемите бяха разрешени едва сега, благодарение на Академията. След Великата война бе настъпил дълъг и ненарушим мир.