Генезис

Анакс бе чела неведнъж тази реч, но сега сякаш за пръв път разбра смисъла й. Не докрай, може би, но нещо настойчиво загложди периферията на съзнанието й. Холограмата застина. Анаксимандър погледна изпитващите.

— Много гняв лъха от твоето изображение на Адам — каза екзаминаторът.

— Така е.

— Необичайна трактовка. Логично е тук отново да дискутираме борбата между ума и сърцето, която води Адам, но ми се струва, че версията ти подсказва нещо различно.

— Правилно.

— И какво по-точно?

— Опитвам се да покажа, че не бива непременно да възприемаме думите на Адам като отражение на най-дълбокото му убеждение. Изпаднали в гняв, по време на спор понякога изричаме неща, в които не вярваме. Мисля, че тази реч погрешно се тълкува като кредо на Адам.

— Защо тогава грешката е толкова популярна?

— Не мога да коментирам какво мислят другите. Струва ми се обаче, че така се опитваме да изкараме Адам благороден наивник. Винаги е проблематично да създадеш герой. За да опазим чистотата на духа му, трябва да го окачествим като глупак. Светът е изграден от компромиси и несигурност — твърде сложна обстановка за герои. В интелекта се прокрадва сянката на мъртвото благородство. Адам не е глупак. Може би си мисли, че говори истината, но анализаторите грешат, като приемат казаното за чиста монета, и твърдят, че това е последната му дума. Те базират интерпретацията на Последната дилема върху своето предположение. Открих стенограми, които показват, че разговорът между Адам и Арт не свършва дотук. Двамата заровили томахавките, но не веднага. Според мен прибързано подписваме смъртната присъда на Адам и четем погребални слова.

— Да разбирам ли, че оспорваш Последната дилема? — намеси се екзаминаторът.

Оттук нататък нямаше заобиколни пътеки. Анакс и Перикъл бяха обсъждали подробно позицията й.

— Не бива да подлагам на съмнение Последната дилема, нали? — питаше Анакс.

— Ако ти се струва неправдоподобна, значи трябва да я оспориш — отвръщаше й Перикъл.

— Но как е възможно всички да бъркат? — настояваше тя. — Няма ли да им се сторя арогантна или пък наивна? Няма ли да намаля шансовете си?

Перикъл се взираше в нея с очи, дълбоки като Вселената.

— Академията проверява не компетентността, а вдъхновението. Убежденията ти може и да не ги впечатлят, права си, но те са единственото, с което разполагаш. Те са единственият ти шанс.

Анакс си припомни думите му, докато формулираше еретичния си отговор.

— Последната дилема е предадена вярно в стенограмите — отсъди Анаксимандър, — ала според мен интерпретацията й е погрешна.

Тримата изпитващи се спогледаха безмълвно. Анакс стоеше пред тях и напразно очакваше да й дадат някакъв знак.

— Пуснете останалата част от холограмата.

Арт събра металните си длани и тихичко изръкопляска. Орангутановите му очи се впериха в Адам.

— Това ли е всичко? — попита андроидът.

— Ще трябва да се задоволиш с толкова.

— Ако гневът е мяра за аргументите, бих се признал за победен. За щастие, смятам за вярно по-скоро обратното.

— Значи си програмиран да ме разколебаваш — вдигна рамене Адам, очевидно излял яда си докрай. — Аз пък избирам да не ти обръщам внимание. Наричаме го патова ситуация.

— Интересно умозаключение. Все едно аз да кажа, че ти си програмиран да ме игнорираш, а аз избирам да саботирам програмата ти за свое собствено забавление.

— Във фабриката, където те сглобиха, ли те научиха да говориш така?

— Виждал съм как се правят хората. Не ми казвай, че начинът е по-възвишен.

— Дали е възвишено или не, няма значение.

— Аз мисля, че има — възрази Арт. — Мисля, че те водеше сърцето. Мисля, че разумът ти вече е осъзнал, че грешиш.

— Не бива да използваш тази дума — посъветва го Адам.

— Коя дума?

— „Мисля“. Ти не мислиш. Ти обработваш информация.

— Кажи ми тогава какво представлява мисленето.

— Започва да ми писва.

— Предаваш ли се?

Адам се наведе към андроида. Не би могъл да обърне гръб на предизвикателството. Дори и да иска.

— Мисленето е повече от действието. То е знание за извършеното. Мозъкът поддържа ритъма на сърцето ми. Прави го автоматично. Без аз да го съзнавам. Това е функция на мозъка, но не и на мисленето. Ако ме замериш с нещо, ще го отбягна инстинктивно. Без да размислям.

Адам махна бързо с ръка пред лицето си, сякаш да се предпази от удар.

— Сега обаче ти показвам движението съзнателно. Мисля за него. Правя го целенасочено. Външният наблюдател не схваща разликата. Разликата е в намерението, не в резултата. Наричаме го диференцирано мислене. За теб е важна информацията, за мен — смисълът. Изговарям думите, понеже искам да кажа нещо. Понякога обаче говоря насън, дори с въображаем събеседник. Това е друг вид говорене. И отново разликата е в мисленето, в съзнателния метод, с който подбирам думите. И затова ти не си като мен. Мърдащите ти устни са като биещото ми сърце. Машина, създадена с определена цел, ала лишена от собствени намерения.

Арт срещна вторачения поглед на Адам и се подсмихна.