Героят

Започнах да се връщам по старите си дири, покрай същите сгради на ръба на езерото и същите разпадащи се жилища, към стъпките, които бях направила, когато бях напълно различен човек, изпълнена с омраза и объркване, изгубена и неосведомена. Изпитвах странно чувство да обикалям същите улици като човека, който бях сега. Беше едновременно странно, но и познато.

Час по-късно се спрях пред една безлична алея, която се разклоняваше от пустата улица. В края й имаше изоставена висока сграда, която се издигаше дванадесет етажа нагоре, всеки от прозорците й закован с дъски, а първият й етаж бе точно същият, какъвто си го спомнях — с липсващи прозорци и изпочупени стъкла по пода. Пристъпих в сенките на сградата и ме обзеха спомени. Това бе мястото, където толкова отдавна, сред пушека и прахта, Дей за първи път бе протегнал ръката си към мен и ме бе спасил, преди дори да открием кои бяхме — това бе началото на няколкото безценни нощи, когато просто се познавахме като момчето от улицата и момичето, което се нуждаеше от помощ.

Споменът изникна съвсем ясно.

И тогава един глас ми нареди да стана. Когато погледнах встрани, видях момче, протегнало ръка към мен. То имаше светли сини очи, лицето му бе мръсно и носеше износена, стара шапка. В този миг си помислих, че това е най-красивото момче, което някога съм виждала.

Скитането ми ме беше довело до началото на нашето общо пътешествие. Предполагам, че беше подобаващо да се върна тук в края на това пътуване.

Дълго време стоях в тъмнината и се оставих да потъна в спомените, които някога бяхме споделяли. Тишината ме обгърна в своите утешителни ръце. Едната ми ръка се пресегна към хълбока и опипа стария белег, където Киеде ме беше ранила. Толкова много спомени, толкова много радост и тъга.

Сълзи се стекоха по лицето ми. Чудех се какво ли си мислеше Дей в този момент, докато пътуваше към чужда страна, и дали в някаква, макар и дълбоко скрита част от него се съдържаше мъничко късче от мен, отломки от онова, което някога бяхме имали.

Колкото по-дълго седях тук, толкова по-леко усещах бремето в сърцето си. Дей щеше да продължи напред и да живее живота си. Аз също. Щяхме да се справим добре. Някой ден, вероятно в далечното бъдеще, отново щяхме да се намерим. Дотогава аз щях да го помня. Протегнах се, за да докосна една от стените, представяйки си, че през нея мога да усетя живота и топлината му, и отново се огледах — нагоре към покривите, чак до нощното небе, където се виждаха няколко бледи звезди и точно там аз наистина си помислих, че мога да го видя. Усещах присъствието му тук във всеки камък, който беше докоснал, във всеки човек, на когото бе вдъхнал надежда, във всяка улица, алея и град, които той бе променил през няколкото години от своя живот, защото той беше републиката, беше нашата светлина; и аз те обичам, ще те обичам до деня, в който отново се срещнем, ще те нося в сърцето си и ще те запазя там, скърбейки за това, което никога не сме имали, и наслаждавайки се на това, което сме правили. Искаше ми се ти да си тук.

Винаги ще те обичам.