Героят

— Бил си ранен по време на битката между републиката и колониите — отвърнах. Всичко, което казвах, звучеше така, сякаш излиза от устата на някой друг. — Успя да спасиш брат си, Идън.

— Тук ли е Идън? — Очите на Дей просветнаха при споменаването на нещо познато и една красива усмивка разцъфна на лицето му. Тази гледка ме нарани, макар да бях щастлива, че той си спомняше брат си. Исках толкова много да видя същото това изражение по лицето му, когато говореше за мен.

— Идън ще бъде толкова щастлив да те види. Лекарите са го повикали, така че ще пристигне скоро. — Отвърнах на усмивката му и този път тя бе искрена, макар и примесена с горчивина.

Когато Дей отново се вгледа в лицето ми, затворих очи и леко му се поклоних. Беше време да го оставя.

— Дей — казах, като внимавах какви ще бъдат последните ми думи към него. — Беше изключителна привилегия и чест да се сражавам до теб. Ти спаси много повече от нас, отколкото някога ще можеш да разбереш. — За един кратък миг спрях очите си върху неговите, казвайки му безмълвно всичко онова, което никога нямаше да произнеса на глас. — Благодаря ти — прошепнах. — За всичко.

Дей изглеждаше озадачен от емоцията в гласа ми, но се поклони в отговор.

— Честта е моя — отвърна той.

Сърцето ми се късаше от мъка заради липсата на топлина в гласа му, топлината, която знаех, че ще усетя, ако той си спомняше всичко. Почувствах празнотата от болезнената любов, за която бях започнала да копнея, която исках толкова силно да заслужа. Вече я нямаше.

Ако той знаеше коя съм, сега щях да му кажа нещо друго, нещо, което трябваше да му заявявам по-често, когато имах възможност. Сега бях сигурна в чувствата си, но беше твърде късно. Затова прибрах двете думи обратно в сърцето си заради него и станах от леглото. Попих всеки последен, прекрасен детайл от лицето му и го запазих в паметта си, надявайки се, че ще мога да го взема със себе си навсякъде, където отида. Мълчаливо си отдадохме чест един на друг.

След това се обърнах за последен път.

Две седмици по-късно сякаш целият Лос Анджелис беше дошъл да види как Дей напуска страната завинаги. В утрото, когато си тръгнах от болничното му легло, от Антарктида бяха дошли и поканили него и брат му. Бяха забелязали инженерните заложби на Идън и му бяха предложили място в една от академиите си. В същото време дали възможност на Дей да го придружава.

Не се присъединих към тълпите. Вместо това останах в апартамента си и гледах развоя на събитията, докато Оли спеше спокойно до мен. Улиците около комплекса ми гъмжаха от хора, които се блъскаха един в друг, за да наблюдават случващото се по джъмботроните. Приглушеният хаос се превърна в бял шум, докато гледах развоя на събитията на екрана.

ДАНИЕЛ АЛТЪН УИНГ И БРАТ МУ ТРЪГВАТ ТАЗИ НОЩ ЗА РОС СИТИ, АНТАРКТИДА

Това гласяха заглавията. На екрана Дей махаше на хората, събрали се около апартамента му, докато двамата бяха ескортирани до джипа на градския патрул. Трябваше да го наричам Даниел, както пишеше на екрана. Вероятно сега той наистина беше просто Даниел и вече нямаше нужда от псевдоним. Наблюдавах как той настани брат си в превозното средство, след което го последва и напълно изчезна от поглед.

Толкова е странно — помислих си аз, докато ръката ми разсеяно се движеше по козината на Оли. Доскоро градските патрули щяха да го арестуват намясто. Сега той напускаше републиката като герой, който щеше да бъде възхваляван и помнен, докато е жив.

Изгасих монитора и останах да седя сред тъмнината в апартамента си, наслаждавайки се на тишината. По улиците навън хората скандираха името му. Скандираха го до късните часове на нощта.

Когато вълнението най-сетне утихна, аз станах от дивана. Обух си ботушите и куртката, увих тънък шал около врата си и излязох на улицата. Косата ми се вееше от лекия нощен бриз, а от време на време някой кичур падаше върху миглите ми. Известно време обикалях тихите пътища. Не бях сигурна къде отивам. Може би се опитвах да намеря път обратно към Дей. Но това бе нелогично. Той вече бе заминал и липсата му остави куха, печална болка в гърдите ми. Очите ми се насълзиха от вятъра.

Вървях около час, преди най-накрая да се кача на метрото за кратко пътуване до Езерния сектор. Там се разхождах безцелно покрай водата и се възхищавах на светлините от центъра, както и на вече неизползвания стадион за провеждане на Изпитанията — натрапчив спомен за отдавна отминали събития. Гигантски водни турбини пенеха езерото, ритъмът на тяхното движение се беше превърнал в успокояващ, хармоничен фон. Не знаех накъде отивам. Единственото, в която бях сигурна в този миг, бе, че усещах Езерния сектор като свой дом повече, отколкото Рубинения. Тук не бях толкова сама. По тези улици все още усещах туптящото сърце на Дей.