Героят

— Липсвате ми — най-сетне й казах. — Всеки ден изпитвам болка от липсата ви.

Мама прокара нежно ръка през косата ми по начина, по който го правеше, когато бях малък.

— Миличък, няма защо да ти е мъчно за нас. Ние никога не сме си тръгвали. — Тя вдигна ръка и кимна към улицата, покрай тълпите, които се бяха събрали около тялото ми. Сега екип от медици ме качваше на носилка. — Върни се при Идън. Той те чака.

— Зная — прошепнах. Проточих врат, за да видя дали няма да зърна брат си сред тълпата, но той не беше там.

Мама се изправи — ръцете й пуснаха лицето ми и установих, че ми бе трудно да дишам. Не. Моля те, не си тръгвай. Протегнах ръка към нея, но някаква невидима бариера я спря. Светлината стана по-ярка.

— Къде отиваш? Мога ли да дойда с теб?

Мама се усмихна, но поклати глава.

— Ти все още си от другата страна на огледалния свят. Някой ден, когато си готов да преминеш в нашия край, аз отново ще дойда да те видя. Живей пълноценно, Даниел. Направи така, че тази последна стъпка да има значение.

Джун

ПРЕЗ ПЪРВИТЕ ТРИ СЕДМИЦИ, в които Дей беше в болницата, аз останах при него. Едни и същи хора идваха и си отиваха. Тес, разбира се, която стоеше в чакалнята не по-малко от мен и чакаше Дей да се събуди от комата. Идън, който оставаше колкото му позволи Луси. Останалите патриоти — особено Паскао. Безкраен екип от лекари и медици, които започнах да различавам и разпознавам по име след първата седмица. И Андън, който се беше върнал от бойния фронт със своите собствени белези от рани. Орди хора продължаваха да лагеруват около болницата, но на Андън не му даваше сърце да им нареди да се разотидат, дори когато продължиха да окупират района в продължение на седмици, а след това и месеци. Много от тях си бяха направили познатите алени кичури по косите. През по-голямата част от времето бяха тихи. Понякога скандираха. Вече бях свикнала с тяхното присъствие до такава степен, че то ми действаше успокоително. Те ми напомняха, че Дей все още е жив. Все още се бореше.

Войната между републиката и колониите поне засега бе приключила. От Антарктида най-накрая ни се притекоха на помощ, като доведоха със себе си своите страховити технологии и оръжия, с които респектираха Африка и колониите, заставяйки ги да спазват споразумението ни за временно примирие, а Андън и канцлерът се изправиха пред международния съд, който наложи съответни санкции на двете нации, и най-сетне, най-сетне беше започнал процесът по подписването на траен мирен договор. Пепелта от театъра на военните ни действия обаче още оставаше заедно с продължаващата враждебност. Знаех, че е необходимо време, за да се затворят раните. Не знаех колко дълго ще продължи това временно примирие, нито кога републиката и колониите ще се помирят истински. Може би никога нямаше да се случи. Но засега това беше достатъчно.

Едно от първите неща, които лекарите трябваше да направят с Дей, след като зашиха ужасяващите огнестрелни рани, бе да оперират мозъка му. Травмата, която беше претърпял, означаваше, че няма да може да приеме пълния курс от необходими лекарства, които да го подготвят за операцията… но те я направиха въпреки това. Независимо дали беше готов или не към онзи момент, ако лекарите не я извършеха, той, така или иначе, щеше да умре. И все пак. Това ме караше да стоя будна през нощта. Всъщност никой не знаеше дали той въобще щеше да се събуди и дали нямаше да бъде коренно различен човек, ако това се случеше.

Изминаха два месеца, а после и три.

Постепенно всички ние започнахме да чакаме новини от вкъщи. Тълпите пред болницата започнаха да намаляват.

Пет месеца. Зимата отмина.

В 07:28 часа един ранен пролетен четвъртък през март аз пристигнах в чакалнята на болницата за обичайната си визита. Както можеше да се предполага, в такъв ранен час бях единствената посетителка. Идън беше вкъщи с Луси, вземайки така нужната му порция сън. Той продължаваше да расте и ако Дей се събудеше и го видеше сега, знаех, че щеше да изкоментира как брат му е започнал да се издължава и да губи бебешките си бузи, правейки първоначални стъпки към пълнолетие.

Дори Тес не беше тук. Тя обикновено идваше преди обед, за да работи като помощник-медик на стаж при лекарите, и когато случех да я намеря през почивките й, двете се сгушвахме и си говорехме тихо. Понякога тя дори ме разсмиваше.

— Той те обича, наистина е така — каза ми вчера Тес. — Ще продължи да те обича, дори това да го съсипе. Подхождате си. Предполагам, че това е някак мило. — Тя изрече тези думи със срамежлива, неохотна усмивка. По някакъв начин беше успяла да се върне към състоянието, в което първоначално я познавах, но беше някак по-опитна, беше пораснала на ръст и помъдряла.

Потупах я приятелски.

— Вие двамата сте свързани по начин, за който не мога и да мечтая — отвърнах. — Дори когато отношенията ви са най-обтегнати.

Тя се изчерви при тези думи и нямаше как да не разкрия душата си пред нея. Нежната и вярна Тес бе една от най-сладките гледки на света.