Героят

— Само бъди добра с него — прошепна тя. — Обещаваш ли? Поздравих медицинската сестра в чакалнята, след което седнах на обичайния си стол и се огледах. Беше толкова пусто тази сутрин. Установих, че ми липсва компанията на Тес. Опитах да се разсея с новинарските заглавия, които течаха по екрана.

ПРЕЗИДЕНТЪТ НА АНТАРКТИДА ИКАРИ И ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ ДЕМОНСТРИРАХА ОДОБРЕНИЕ ЗА НОВИЯ МИРЕН ДОГОВОР МЕЖДУ РЕПУБЛИКАТА И КОЛОНИИТЕ

ЕЛЕКТОР ПРИМО ОБЯВИ НАЧАЛОТО НА НОВА СИСТЕМА ЗА ОЦЕНКА, КОЯТО ЩЕ ЗАМЕНИ СТАРИТЕ ИЗПИТАНИЯ

НОВИТЕ ПОГРАНИЧНИ ГРАДОВЕ МЕЖДУ РЕПУБЛИКАТА И КОЛОНИИТЕ ЩЕ БЪДАТ ПРЕИМЕНУВАНИ НА ОБЕДИНЕНИТЕ ГРАДОВЕ, ИЗДАВАТ РАЗРЕШЕНИЯ ЗА ИМИГРАЦИЯ И КЪМ ДВЕТЕ НАЦИИ, ПЛАНИРА СЕ ДА ЗАПОЧНАТ ОТ КРАЯ НА СЛЕДВАЩАТА ГОДИНА

СЕНАТОР МАРИАНА ДЮПРИ ОФИЦИАЛНО ВСТЪПИ В ДЛЪЖНОСТ КАТО ПРИНЦЕПС НА СЕНАТА

Заглавията ме накараха плахо да се усмихна. Снощи Андън бе минал през апартамента ми, за да ми каже сам за Мариана. Обещах му, че ще изпратя поздравленията си лично до нея.

— Тя е много добра в работата си — рекох. — По-добра от мен. Радвам се за нея.

Андън наведе глава.

— Мисля, че в крайна сметка ти щеше да се окажеш по-добра — отвърна той с любезна усмивка. — Разбираш народа. Но се радвам, че се върна там, където се чувстваш най-комфортно. Войниците ни са големи късметлии. — След това се поколеба и за миг хвана ръката ми. Спомних си меката неопренова подплата на ръкавиците му, сребърния отблясък на копчетата на ръкавелите му. — Вече няма да мога да се срещам толкова често с теб. Може би така е най-добре, нали? И все пак, моля те, наминавай от време на време. Ще се радвам да се виждаме.

— Аз също — отвърнах и стиснах ръката му в отговор.

Мислите ми отново се върнаха към настоящето. Един от лекарите се появи в коридора близо до стаята на Дей. Той ме забеляза, пое си дълбоко въздух и се приближи. Поизправих се и се стегнах. Беше изминало доста време, откакто бях чула някакви съществени новини от доктор Кан за състоянието на Дей. Част от мен искаше да скочи от вълнение, защото вероятно новините бяха добри — другата се присви страхливо, в случай че информацията бе неприятна. Очите ми огледаха лицето на лекаря, търсейки някакви насочващи следи. (Зениците му бяха леко разширени, лицето обезпокоено, но не като на човек, който щеше да съобщава най-лошата новина. По лицето му се четеше радостна нотка.) Пулсът ми се ускори. Какво щеше да ми съобщи? Или може би въобще нямаше новини — вероятно щеше да ми каже това, което обикновено ми обясняваше.

Опасявам се, че днес няма голяма промяна, но поне все още е стабилен.

Бях толкова привикнала да чувам тези думи.

Доктор Кан се спря пред мен. Намести очилата си и несъзнателно се почеса по добре подстриганата си, прошарена брада.

— Добро утро, госпожице Ипарис — рече той.

— Как е Дей? — попитах, което бе обичайният ми поздрав.

Доктор Кан се усмихна, но се поколеба (още нещо странно — новините сигурно бяха важни).

— Чудесни новини. — Сърцето ми спря за секунда. — Дей се събуди. Преди по-малко от час.

— Той е буден? — Поех си въздух. Той е буден. Внезапно новината бе твърде изумителна и не бях сигурна, че мога да я понеса. Внимателно огледах лицето му.

— Има и нещо друго, обаче. Нали?

Доктор Кан сложи ръце на раменете ми.

— Не искам да ви тревожа, госпожице Ипарис, никак даже. Дей се възстанови от операцията изключително добре — когато се събуди, поиска вода и попита за брат си. Той изглежда доста жизнен и възприемчив. Направихме бърз скенер на мозъка му. Трябва да направим по-обстоен преглед, разбира се, но на пръв поглед изглежда, че всичко се е нормализирало. Хипокампът му е здрав, а подаването на мозъчните сигнали — нормално. Почти във всяко отношение онзи Дей, когото познаваме, отново е тук.

Сълзи напираха от ъгълчетата на очите ми. Онзи Дей, когото познаваме, отново е тук. След пет месеца чакане новината бе толкова внезапна. В един миг той лежеше в безсъзнание в леглото си, бореше се за живота си нощ след нощ, а сега беше буден. Просто така. Усмихнах се на лекаря и преди да мога да се спра, го прегърнах. Той се засмя и ме потупа неловко, но на мен не ми пукаше. Исках да видя Дей.

— Има ли право на посетители? — попитах. След това изведнъж осъзнах какво всъщност ми беше заявил докторът. — Защо казахте „почти“?

Усмивката на лекаря се изпари. Той отново намести очилата си.