Гладният призрак

Той затвори и веднага след това набра номера на дома на Нгъ. Телефонът иззвъня три пъти и някой отговори носово на китайски:

— Вей. Ван бинвай?

— Мери има малко агне с кожа бяла като сняг — каза Хауълс.

— Ван бинвай?

— Където и да иде, агнето я следва.

— Ней даапхо син ла — каза гласът, но той затвори. Англичанинът включи касетофона и остави слушалката до говорителя. Излезе от стаята и постави на вратата табелка „Не ме безпокойте“. Госпожица Куинлън вероятно щеше да си направи труда да се обади в дома, за да провери, но линията ще е заета. А ако телефонистката на хотела реши да подслуша разговора, ще чуе някакъв откачен гуейло да диктува имена, адреси и телефонни номера. Той изкара колата си от паркинга на хотела и потегли към училището.

Госпожица Куинлън изглеждаше точно така, както Хауълс очакваше, съдейки по гласа й: строга, изправена, със сива коса и очила с тъмни рамки. Лицето й беше с остри черти с едва забележими тъмни му стачки. Нямаше нужда да се заглежда, за да разбере, че не носи брачна халка. Госпожицата беше от онзи тип жени, които предпочитаха да са женени за работата си и Господ да е на помощ на малките й питомки, ако не оправдаеха доверието й. Не знаеше дали в Хонконг е разрешено физическото наказание, но беше сигурен, че госпожица Куинлън с най-голямо удоволствие би нашляпала нечие голо дупе.

— Инспектор Холт — представи се той и протегна ръка. Тя я пое и разтърси твърдо. Усети костите под сухата й кожа.

— Очаквах ви. Софи е в съседната стая при секретарката.

Директорката застана зад голямото дъбово писалище, сякаш, като се скриеше зад него, ставаше по-уверена. Бюрото беше като за мъж, но и нищо в стаята не подсказваше, че я използва жена.

Имаше кафяв, подвързан с кожа дневник, тежко кристално преспапие, месингов нож за хартия и две пълни с документи кошчета, черен телефон и сив пластмасов интерком. Никакви цветя, никакви семейни снимки.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя, като понаведе глава, за да го погледне над очилата.

— Не, за всичко сме се погрижили — отвърна Хауълс. — Най-важното сега е да отведем Софи в болницата.

Директорката кимна. Натисна един бутон на интеркома и наведе глава като птица, за да говори.

— Ако обичате, доведете Софи.

На вратата се почука и безшумно се отвори. Една млада китайка с гарвановочерен костюм държеше за ръка малка руса ученичка. Госпожица Куинлън излезе иззад бюрото и се усмихна на момиченцето.

— Софи — започна тя. — Този господин е инспектор Холт. Той е полицай. Дошъл е да те заведе да видиш дядо си.

Детето ококори очи:

— Станало ли е нещо? — попита то.

Госпожица Куинлън се обърна и погледна Хауълс, подканваше го да кажат всичко и той бързо поклати глава:

— Не, всичко е наред — протегна ръка и я погали по главата.

Директорката последва примера му и кимна уверено.

— Дядо ти ще ти обясни — каза тя.

Момичето все пак изглеждаше уплашено. Той я хвана за ръката и я поведе към изхода. Отстъпи встрани, за да й даде път да излезе първа, обърна се към директорката и промълви само с устни „благодаря“.

Когато вратата се затвори подире им, госпожица Куинлън се отпусна в креслото и вдигна слушалката на телефона. Набра номера на дома на Нгъ, но линията все така даваше заето.

Хауълс настани Софи в колата и провери дали предпазният колан е добре поставен, преди да тръгне.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Да видиш дядо си — отговори той.

— Защо? — Детето говореше възпитано, но настойчиво. Облегна глава на седалката и се извърна да го гледа, чакаше отговора.

— Той иска да те види.

— Защо не дойдоха татко или мама?

— Заети са.

— Нали не се е случило нещо лошо?

— Не, разбира се, че не. Виж, дядо ти ще ти обясни всичко.

— Но защо са изпратили точно теб да ме вземеш?

— Защо питаш, Софи?

— Защото си полицай.

— Да. Ти знаеш, че съм полицай. Госпожица Куинлън ти е казала.

— И защо е трябвало да изпращат полицай да ме вземе?

— Защото беше по-лесно да изпратят мен.

— Защо не си с униформа?

— Аз съм цивилен полицай — отговори той. — Не всички полицаи носят униформа.

Тя се замисли за малко над думите му, а после заговори бързо на китайски.

Хауълс се усмихна.

— И не всички полицаи говорят китайски, Софи — каза той.

— Мислех, че всички го знаят. И това не е полицейска кола.

Не беше очаквал подобен разпит от осемгодишното момиченце. Все още се движеха през натоварения градски център, така че нямаше начин да използва сила, за да я накара да млъкне. Трябваше да продължи да й отговаря, докато останеха сами.

— Къде отиваме? — попита Софи и прекара пръсти по таблото, да провери дали няма прах, както беше виждала майка си да прави, след като помощничките са завършили почистването у дома. — В полицията ли?

— Не — тихо отговори Хауълс. — На един кораб. Дядо ти те чака там.

— На татковата яхта ли?

— Не, на друга.

Сега вече движението не беше толкова оживено. Най-близката кола се намираше на около стотина метра назад.

— Каква яхта?

— Джонка. Като онези от едно време.

— Колко е голяма?

— Не знам. Сигурно десетина метра.