Гладният призрак

Видя Джил Нгъ да казва нещо на съпруга си, който кимна, усмихна се и пусна ръката на момиченцето. Тръгна обратно надолу по стълбите към мястото, където стоеше Хауълс и разглеждаше вестниците. Телохранителите останаха на стълбите, но не изпускаха от поглед Нгъ, който пресичаше фоайето. Убиецът отпусна леко лявата си ръка, свиваше и разпускаше пръсти и се опитваше да успокои дишането си. „Да или не?“ — питаше се тревожно. Липсата на оръжие не го тревожеше: един удар в слепоочието или странично с длан в гърлото или врата. Това щеше да е абсолютно достатъчно. Господи, колко му се искаше да го направи! Усещаше как кръвта му кипва с почти сексуално удоволствие. Защо Нгъ беше сам? Какво беше намислил? Защо се ослушваха телохранителите му?

Нгъ стигна рецепцията и заговори на китайски с момичето. Служителката посочи редица телефонни кабини, Нгъ благодари и тя се усмихна. Хауълс отстъпи, а умът му крещеше: „Да! Да! Сега!“ Раздвижи ръка и в същия миг зад рамото на Нгъ забеляза приближаващите се с тревожни лица телохранители. Той се отпусна, взе един брой на „Саут Чайна Морнинг Поуст“ и плати на момичето.

Нгъ тръгна към телефоните и пазачите му го последваха. Хауълс се насочи към един от големите кожени дивани, откъдето се виждаше стълбището, за да наблюдава говорещия по телефона мъж. Дали телохранителите се бяха объркали или просто си бяха толкова безотговорни? Може би бяха твърде самоуверени и са се успокоили, след като видяха, че фоайето е чисто. Така или иначе, това беше добро предзнаменование за бъдещето, което го очакваше. Но, господи, колко хубаво би станало, ако го беше направил тук и сега! Да отнеме живота на Нгъ с голи ръце и да се измъкне.

Китаецът довърши разговора и тримата мъже изкачиха стълбището след Джил и момичето. Хауълс реши да остане още малко. През следващия половин час видя доста облечени като пирати деца да се изкачват по стълбите, придружени от родителите си. Явно това беше някакво празненство, може би рожденият ден на Софи Нгъ, ето защо тя не беше ходила днес на училище. Още едно добро предзнаменование за утрешните му планове. Той реши да не поставя късмета си на изпитание и да се върне в „Холидей Ин“.

Дуган пристигна пет минути след като Хауълс напусна фоайето на хотел „Риджънт“. Чувстваше се като пълен идиот. Единствената дреха, която поне малко приличаше на пиратско облекло, се оказа раираната блуза за ръгби, върху нея сложи сакото на черния костюм, навлече едни стари каубойски ботуши и пъхна в тях крачолите на панталона. Откъсна парче черен картон от една папка в службата, вкъщи го изряза като превръзка за едното око и го закрепи с тъмен ширит. Сгъна една салфетка и я върза на челото си, но един поглед в огледалото му намекна, че е прекалил, и той я свали. Имаше късмет да хване такси веднага щом излезе от блока, но шофьорът непрекъснато му хвърляше странни погледи в огледалото.

Застана до една колона във фоайето. Искаше му се земята да се разтвори и да го погълне. Под мишницата си държеше зле увития подарък, от който висеше рошавата лапа на кучето. Обичаше племенницата си много, но въпреки това започваше да се срамува. В главната бална зала се провеждаше прием по случай откриването на нова верига бутици „Диксън Пун“ и покрай него по широкото стълбище се нижеше непрекъснат поток от облечени в смокинги бизнесмени и натруфените им жени и приятелки. Сякаш всички гледаха Дуган и се усмихваха. Една двойка даже се изсмя на глас, а китайка в тясна златиста рокля го посочи с пръст, сякаш видяла убиец.

Той се притисна към колоната, но ярката му раирана риза едва ли можеше да послужи за прикритие. Около него продължаваха да пристигат родители с маскирани като пирати деца, но Дуган притеснено забеляза, че всички възрастни бяха в обикновено официално облекло. Децата се кикотеха и му махаха весело, но възрастните само се кикотеха скришом.

— Боже мили! — прошепна някой вляво от него. Обърна се и видя Цвете с ококорени учудени очи, притиснала длани към бузите си. — Боже мой, Патрик, ти ли си?

Цялото й тяло започна да се тресе и тя се прегъна на две от смях. Дуган се притесни още повече.

— Надявах се, че и ти ще бъдеш облечена като пират — мрачно отбеляза той.

Цвете се изправи, от очите й течаха сълзи. Големите златни обеци се тресяха от смеха й. Тя избърса сълзите с длани, продължаваше да се кикоти и да подсмърча. Опита да се въздържи, но не успя. Отново захълца от смях, облегна се на колоната, притисна длани към устата си и извърна глава. После пак го погледна и избухна в нов кикот.

При нормални обстоятелства Дуган би се възхитил на облеклото на Цвете — бяла свободна рокля, затворена при врата, но с толкова дълбоко деколте на гърба, че се виждаха лопатките й. Бялата рокля правеше косата й да изглежда още по-черна и свършваше до коленете, като подчертаваше извивката на краката и дребните стъпала. Изглеждаше невероятно красива, но изобщо не приличаше на пират.

— Патрик, изглеждаш фантастично — възкликна тя, когато най-накрая смехът й затихна.

— Джил каза, че ще бъде пиратско празненство — унило отвърна Дуган.