Гладният призрак

Изведнъж Цвете каза, че трябва да прекъсва, и телефонът щракна почти по средата на думата, сякаш някой се беше приближил и тя не е искала да чуят, че разговаря. Може би не й беше разрешено да води лични разговори от служебния телефон. Дуган въздъхна и се наведе над папките. Вечерта изглеждаше на цяла вечност разстояние.

Хауълс погледна часовника. Шест и половина. Нямаше какво да прави до следващата сутрин. Вече добре познаваше пътищата в Новите територии и беше изпитал леководолазната екипировка. Застана до прозореца и се загледа към административните сгради в центъра оттатък пристанището. Много от прозорците още светеха, а далеч зад тях се извисяваха планините на острова Хонконг, където се намираха къщите на богаташите.

Пред хотела, между улицата и пристанището имаше широк тротоар, който следваше извивката на брега и по него се разхождаха влюбени двойки и туристи, които се наслаждаваха на вечерния хлад. Тук-там се мяркаха рибари, възрастни мъже и момчета, клекнали до водата с въдиците си. Видя как едно момче издърпа малка мятаща се рибка. Зад него стоеше старец, който размахваше във въздуха бастун, като правеше широки кръгове и вдигаше последователно краката си. В първия момент реши, че това е просто някакъв оглупял дядо, но след това схвана ритмиката в движенията му. Бастунът служеше за предпазване и нападение, старецът непрекъснато местеше центъра на тежестта си, но винаги застанал стабилно на единия си крак. Хауълс следеше последователността на движенията, видя как замахва с бастуна веднъж на височината на главата, а после ниско долу, сякаш да спъне нападател. После дядото бавно се завъртя и използва бастуна като сабя. Не познаваше подобно бойно изкуство, но в движенията се долавяше смисълът и можеха да се различат ударите за убиване от тези за защита. Постепенно започна да повтаря маховете на стареца, завъртя се заедно с него и дъхът му спря в гърлото. Изведнъж се почувства по-добре.

Усети повишаването на адреналина от упражненията и разбра, че няма да може да остане заключен в стаята си цялата вечер. Реши да се поразходи и излезе от хотела. Тръгна по улицата към пристана на ферибота. Имаше толкова много хора, че някой непрекъснато го буташе и блъскаше встрани. А той мразеше да го докосват. Достатъчно зле се чувстваше от факта, че личното му пространство е ограничено и някой непрекъснато го нарушава, но физическият контакт направо го влудяваше. На първото кръстовище премина на отсрещния тротоар, където му се стори, че има по-малко хора. Заобиколи големия търговски център, където от преминаването на вятъра през някаква модернистична хромирана композиция се чуваха странни мелодични звуци. Откъм улицата към хотел „Риджънт“ се зададе колона коли. Хауълс се намираше вляво от него и спря, докато потокът отмина.

И последният автомобил зави, мъжът стъпи на улицата, но един голям мерцедес наду клаксона. Той скочи обратно на тротоара, а колата профуча край него. Зяпна изненадано, на задната седалка до малкото момиченце седеше Саймън Нгъ. Не видя кой още е отзад, но беше сигурен, че е Джил Нгъ. Мерцедесът се изкачи по наклона към входа на хотела, следван от голяма тъмносиня кола. Хауълс бързо тръгна след тях и ги настигна, когато Саймън Нгъ помагаше на дъщеря си да излезе навън. Тя беше облечена като пират и приказваше възбудено. Този път не беше с плитчици, а косата се спускаше плавно на къдри около лицето. Една руса красавица в скъпи дрехи изчака вътре, докато портиерът с блестяща бяла униформа й отвори вратата, за да слезе от колата. Джил Нгъ. Телохранителят на предната седалка беше същият здравеняк, когото видя предния път, когато проследи мерцедеса, но сега вместо коженото яке носеше тъмносив костюм и папийонка от черно кадифе. Пътниците от втората кола също слязоха — трима млади мъже, на външен вид доста силни. Не носеха пистолети, но той не се съмняваше, че някъде из скъпите им костюми има скрити ножове. Двама от тях влязоха в хотела и огледаха фоайето, момиченцето хвана Нгъ за ръката и се опита да го дръпне напред. Той изчака един от телохранителите да се обърне и кимне и й позволи да го повлече навътре. Джил Нгъ тръгна с него, а тримата бяха последвани от още двамина с бдителни погледи. Единият от тях даде бакшиш на портиера и двете коли бързо изчезнаха към паркинга, а после изгледа Хауълс, който също влезе във фоайето, защото знаеше, че няма да го сметнат за заплаха, телохранителите се оглеждаха главно за членове на вражески триади, а не за чужденци.

Хауълс размишляваше напрегнато. Целият му план почиваше на възможността да хване Нгъ сам и знаеше, че ще е глупав риск да го нападне, когато наоколо се въртят толкова много пазачи.

Но в същото време си даваше сметка колко често в миналото беше използвал предимството на късмета и се отклоняваше от предварително обмислената стратегия, щом възникнеше благоприятна възможност. Групата пресече фоайето и се насочи към широкото бяло мраморно стълбище. Той се придвижи под ъгъл към тях, сякаш беше тръгнал към будката за вестници вляво от рецепцията.