Гладният призрак

Хауълс махна на двамата млади моряци, които се опитваха да помогнат на приятеля си.

— Качете го в такси. Веднага — каза той. — Ако имате късмет, когато дойде на себе си, той няма и да си спомня къде е бил и какво е станало.

Двамата се напрегнаха да вдигнат едрия мъж и го извлякоха от бара.

— Благодаря, господине — изфъфли луничавият. — Много благодаря.

Той отиде към другия край на бара, Хауълс вдигна стола си и седна отново. Еми застана до него и го прегърна през кръста.

— Благодаря — погледна го с влажен поглед тя. — Къде си се научил да се биеш така?

— Имах трудно детство — отговори той, но от израза на лицето й видя, че не го разбира.

— Изглеждаше толкова спокоен. Какъв стил използваш?

— Никакъв — отвърна той. Разбираше какво иска да каже тя с думата „спокоен“. Точно така се чувстваше по време на бой — спокоен. За себе си и за света. Едно-единствено нещо му даваше по-голямо удовлетворение от боя и го правеше по-щастлив — убийството.

Дуган и Цвете излязоха от асансьора и усетиха силен мирис на изгоряло.

— Боже мой! — възкликна той.

— Какво има? — изплаши се Цвете. — Блокът ли гори?

— Не — отвърна Дуган. — Просто някой от съседите успокоява предците си. Мързи ги да излязат навън и затова използват стълбището.

Приближи се до дървената врата и я отвори. Зад нея имаше малка площадка, където обитателите на етажа оставяха боклука си в големи найлонови торби, за да ги отнесе надолу чистачът. Прашното стълбище се виеше надолу към входа. Стълбите трябваше да се използват само при опасност, но Дуган се беше качвал и слизал на няколко пъти по тях, когато асансьорите не работеха.

На долната площадка една стара жена със син костюм на цветя се беше навела над метална кофа, в която с червеникав пламък изгаряха фалшиви банкноти. Тя стреснато вдигна глава, изплашена като дете, хванато да върши нещо, което възрастните са му забранили. Когато видя, че не е охраната, старицата се успокои. Извика за поздрав и той й отговори.

— Госпожа Чан живее в апартамента точно под мен. Тя е приятна бабичка и почти съвсем глуха.

— Това е хубаво, защото не чува когато пускаш музиката силно — засмя се Цвете.

Те оставиха госпожа Чан на мира.

— Странно място е Хонконг — каза Дуган и отключи апартамента. — В модерен, повече от двадесететажен жилищен блок тази старица изпълнява традиция отпреди хиляди години, без да помисли за опасността от пожар. Преди няколко дни от управата изпратиха писма до всички живущи да не палят огньове в сградата, а на специално определеното за това място навън. Да не си мислиш, че някой ще се съобрази с това? Нищо подобно. Понякога нощем се будя от страх какво би станало, ако някой от етажите под мен пламне. Знаеш ли, че стълбите на пожарните могат да достигнат само до осмия етаж? По-нагоре човек вече трябва сам да се оправя.

— Мисля, че се тревожиш прекалено, Пат — усмихна се Цвете и се настани на дивана.

— Да, може би си права. Кафе?

— С удоволствие. Сестра ти ми хареса — извика тя подире му, когато той отиде в кухнята и включи електрическия чайник.

— Моля? — надникна обратно към хола Дуган.

— Казах, че Джил ми харесва. И Саймън. Изглеждат много щастлива двойка.

— Така е. В началото, когато се ожениха, аз малко се притеснявах, но всичко потръгна добре.

— За какво си се притеснявал?

— Знаеш, китаец и англичанка. Може да възникнат проблеми.

— Та това се случва постоянно — каза Цвете.

— Не е вярно. Да, много гуейло се женят за китайки, но не и обратното.

— Ти си сексистко прасе — изсмя се тя. — Или по-скоро расистко?

— Знаеш за какво говоря. Красивото момиче си е красиво момиче, независимо откъде е. Където и да иде по света, всеки я приема за красиво момиче.

— И?

— И просто обратното не е вярно. Гледат момичето и се чудят защо е с китаец. А после веднага решават, че е заради пари.

— Кои са „те“, Пат? — попита тихо Цвете. Той усети, че сам се е натикал в клопката.

— Знаеш, Цвете. Всички. И не говоря само за гуейло. Самите китайци са същите. Като расистите. Знаеш ли как наричат китайците децата от смесени бракове?

— Копелета — каза Цвете.

— Копелета — повтори Дуган. — Ни такъв, ни онакъв. А когато умрат, само китайската половина отива на небето.

— Това е фолклор, Пат, нищо друго. Никой вече не мисли така. — Чайникът започна да свири и той скочи, радостен, че има повод да прекрати разговора. Господи, втора среща и вече спореха. По въпроса за расите и за други неща.

Отново надникна към хола:

— Мляко и захар?

— Да — отвърна тя. — Три бучки.

Донесе кафето в своята чаша с Мики Маус и й я подаде:

— Внимавай, горещо е.

Тя внимателно я пое.

— Джил ни покани на рождения ден на Софи утре вечер и в неделя на барбекю в дома им — каза тя и отпи от горещата течност.

„Нищо чудно от страна на Джил“ — помисли Дуган. Сигурно вече беше залепила Цвете за него. Още няколко дни и ще ги изправи пред олтара да се женят.

— Дом ли? — повтори той. — По-скоро крепост.

— Какво имаш предвид?

Дуган я изгледа с присвити очи.