Гладният призрак

Хауълс остана прав, жертвата му се свлече на пода, очите й угаснаха и чак тогава отиде до стенното огледало, за да види раната на рамото си. Пистолетът беше малокалибрен, може би 22-ри калибър, а не професионално оръжие. Нямаше изходна рана. Куршумът беше вътре. Не го усещаше, но знаеше, че когато тялото му се освободеше от адреналина, болката щеше да се появи.

Имаше късмет, че пистолетът не е по-голям калибър, че се наведе навреме, че осакати преди това дясната ръка на мъжа. Имаше късмет, че възнамеряваха да го убият с някаква инжекция, а не с куршум. Но понякога именно късметът отделяше живота от смъртта. Късметът и тренировката.

Облече се колкото можеше по-бързо, съзнаваше, че някой вече сигурно беше съобщил за изстрелите. Навлече панталона, чорапите и обувките, като действаше само с лявата ръка. Усещаше как кръвта тече от раната, дръпна калъфката на възглавницата и уви рамото си, а отгоре облече червеникавата си риза. Нескопосаната превръзка едва ли щеше да спре кървенето, но поне нямаше да напои горната дреха.

Погледна се в огледалото. Калъфката издуваше ризата. Навлече отгоре черно памучно яке. Така беше по-добре. Портфейлът му лежеше на масата. Прибра го с лявата си ръка в якето и бутна паспорта и документите на Доналдсън в задния джоб на панталона.

Шокът отминаваше и болката в рамото го преряза изведнъж. Затвори очи и се опита да диша дълбоко. Тръгна бързо към вратата. Не можеше да рискува да вземе чантата и останалите си дрехи, защото можеха да го спрат на рецепцията. Огледа коридора, измъкна се навън и заключи вратата.

Пат Дуган беше ядосан. Много ядосан. Остана в „Горещи клюки“ с Бър и няколко от момчетата от отдела за борба с организираната престъпност и пи доста. Ядосваше се на Цвете, задето го остави, на себе си, че не успя да се справи със създалата се ситуация, и изобщо на целия свят. Смееше се силно, наливаше се здраво, докато накрая даже Бър каза, че е пил достатъчно.

— Мамка ти — озъби се Дуган.

— Твоята мамка — отвърна Бър. — Върви си вкъщи. — Той си тръгна и остави Патрик сам при бара.

— Време е да си тръгваш, Пат — каза си той и тръгна със залитане към изхода, като се блъскаше в хората.

Едно такси спря до двойка млади китайци пред бара, но Дуган хвана дръжката на вратата част от секундата преди тях. Отвори я, изгледа ги предизвикателно и те отстъпиха, уплашени от откритата омраза в погледа му. Той се тръшна на задната седалка. Шофьорът се протегна и затвори вратата, а Патрик остана проснат с лицето надолу и извика адреса си на китайски. Шофьорът изръмжа нещо и потегли.

Хауълс се нареди на опашката пред хотел „Хилтън“, един висок и дебел индиец с блестящ бял тюрбан и черно-жълт халат с бели панталони спираше таксита и ги насочваше към чакащите. Беше му лошо, главата му пулсираше заедно с болката в рамото. Едва дишаше и разтриваше чело с изпотената си лява длан. Дясната ръка и рамото го боляха ужасно. Краката му започнаха да треперят и трябваше да стегне здраво колена, за да не падне. Пристигнаха две таксита, после трето, а най-после дойде и неговият ред. Индиецът го попита на чист английски накъде отива и чак тогава той осъзна, че нямаше резервен план, просто искаше да се махне от хотела, преди някой да открие труповете. Чу се да казва „Ванчай“, а след това бавно и внимателно седна в таксито.

Индиецът кимна, шофьорът се ухили и бързо каза на китайски:

— Поредният проклет гуейло, когото ще оберат.

— Никога няма да се научат — съгласи се индиецът.

— Майната им — измърмори шофьорът и тресна вратата. Потегли със свирене на гумите. Хауълс изпъшка, но не отвори очи.

Трябваше да свърши някои неща, ако искаше да преживее нощта или поне онова, което оставаше от нея. Дуган провери дали климатикът работи, извади бутилка с минерална вода от хладилника, изпи от нея колкото можа да преглътне и я остави до леглото. Сипа в чаша цяла лъжица очистително с вкус на портокал и я остави до бутилката. Направи всичко това на автопилот, като си припяваше тихо, седна на леглото, съблече се, хвърли дрехите на пода, тръшна се назад и се отнесе. Лампата остана да свети, но той изобщо не я забеляза.

Таксито спря пред клуб „Вашингтон“ и Хауълс извади портфейла. Подаде две зелени банкноти и не изчака рестото. Шофьорът се ухили и затвори задната врата.

Възрастният портиер излезе от дървената си будка и му отвори да влезе. Отвътре се чуваше пулсираща музика. Хауълс зърна отражението си в аквариума пред бара. Изглеждаше ужасно. Чудо голямо. Чувстваше се ужасно. Сякаш рамото му беше захапано от акула, пред очите му чернееше от болка. Барът беше претъпкан, но видя два празни стола и се насочи към единия от тях, като внимаваше да не удари някъде ръката си. Вляво седеше дребен мъж със смачкан бежов костюм и тъмни петна под мишниците, който пиеше бира от кутийка и я размаха за поздрав към него:

— Как е, приятел? — попита той със силен австралийски акцент.

— Екстра — отвърна през зъби новодошлият. Погледът на австралиеца блуждаеше, потеше се като прасе, на лицето му грееше тъпа усмивка. Беше доста пиян.