Гладният призрак

Хауълс се огледа за Еми. Първоначално не я забеляза, защото стоеше между двама мъже в тъмни костюми от другата страна на бара, с гръб към него, пиеха шампанско. Единият беше поставил ръка на бедрото й, а другият, надвесен над нея, беше оголил зъби като вампир, готов да се впие във врата й. Тя се смееше силно и някак насила.

В следващия момент се извърна да вземе бутилката с шампанско от очуканата метална кофичка с лед и да налее последната капка в чашата си. Мярна Хауълс и веднага му се усмихна, след което направи физиономия и кимна към мъжа вляво от нея. Англичанинът отвърна на гримасата и тя пак му се усмихна. Вдигна ръка и разпери пръсти, а с устни промълви „пет минути“. Беше облечена в лимоненожълта вечерна рокля с бели дантелени ръкави. Хауълс кимна и каза на бардамата пред себе си, че иска нещо за пиене.

— Ъ? — изръмжа му тя.

— Бира! — отговори той.

Тя изкряска поръчката към един от келнерите зад себе си.

— Как се казваш? — обърна се към него и облегна лакти на бара, издишвайки воня на чесън към лицето му.

— Майната ти! — Тя го изгледа и изруга на китайски. — Майната ти — повтори Хауълс тихо, тя видя заплахата в погледа му и се отдръпна, без да каже дума.

Австралиецът се впечатли:

— Глей ти, ама ти знаеш как да се отнасяш с момичетата.

Хауълс не му обърна внимание.

Подпря дясната си ръка на бара, опитваше се да облекчи пулсиращата болка в рамото. От време на време вдигаше чашата към устните си, но отпиваше съвсем по малко. Чувстваше устата си пресъхнала, но знаеше, че алкохолът щеше да го обезводни повече и да го накара да се почувства още по-зле.

На Еми й трябваха повече от петнадесет минути, докато успее да се измъкне от костюмираните си баракуди. През това време тя изпи още две чаши шампанско и им позволи да я опипат по гърдите, макар и бегло.

Най-сетне дойде при него, погали го по врата и плъзна ръка върху дясното му рамо. Хауълс едва не изрева от болка, стисна зъби и целият се напрегна. Сякаш някой беше вкарал нажежено желязо в плътта му и го заби навътре. Еми дръпна ръка, усетила, че нещо не е наред.

— Какво има? — попита го тихо.

Той остана със затворени очи, зад клепачите му се въртяха червени и жълти кръгове. Изчака вълните на болката да затихнат, преди да си позволи да ги отвори. Видя, че Еми е седнала на стола до него, прикрила с ръка стената от зъби в устата си.

— Том, какво ти става?

Хауълс заговори тихо, за да не го чуе австралиецът:

— Еми, необходима ми е помощта ти. — Бардамата се появи до него и попита дали няма да купи питие за Еми. Мъжът кимна и тя се отдалечи с доволна усмивка.

— Какво искаш? — попита Еми.

— Мога ли да платя за теб? — отвърна с въпрос той. — Да те изведа оттук?

— Разбира се. Но е скъпо. Сигурен ли си, че го искаш?

— Да. — Едва се възпираше да не изстене от болка.

— Ще говоря с мама-сан — каза тя. Плъзна се от стола с копринения шепот на роклята и се приближи до набръчкана стара жена с грозна перука и не по-малко грозна тъмносиня рокля. Въпреки очевидната липса на вкус към облеклото на ръката си носеше красив златен „Ролекс“, който едва ли беше фалшификат.

Старата жена го изгледа изпитателно и той се почувства като парче месо, под погледа на касапин. Бабата с ролекса кимна, Еми се усмихна и се върна, притиснала длани към стомаха си.

— Мама-сан каза „добре“. Как ще платиш?

„Много романтично“ — помисли си Хауълс, но знаеше, че сега не се нуждае от романтика. Трябваше му помощ, място, където да се скрие, и някой, който знае как да извади куршума.

Измъкна портфейла си и го подаде на Еми.

— Вземи колкото трябва — каза той. Тя го отвори, извади няколко банкноти и му го върна.

— Ти чакай тук, докато се преоблека.

— Спокойно, няма да избягам.