Гладният призрак

— Вярно е — продължи Цвете. — Аз работя за китайците. За техния еквивалент на тайните служби. Двамата мъже с мен бяха част от екипа. Мъжът, когото трябваше да убием, беше гост на хотела. Името му е Хауълс. Нещо се обърка. Той беше твърде бърз и жесток. Никога не съм виждала такъв човек. — В гласа й се прокрадна възхищение и Дуган усети едновременно яд и ревност от факта, че тя би могла да се възхищава от качествата на мъж, който я е наранил така жестоко.

— Защо? — попита той. — Защо си се опитвала да го убиеш?

— Това ми е работата — отвърна спокойно тя.

— Ти убиваш за пари?

— Не, Пат. Аз убивам за родината си.

Той се обърка окончателно. Не можеше да разбере смисъла зад думите й и само попита:

— Защо?

— Нямам избор — отвърна Цвете с треперещ глас. — Те ми казват какво да правя. Къде да живея. Контролират всичко.

— Не и в Хонконг — възрази той. — А кои са те?

— Пекин. Правителството. О, ти не разбираш.

„Поне в това е права“ — помисли си Дуган. Прекара пръсти през косата си и избърса очи с опакото на дланта. На Цвете й заприлича на малко момче, което се опитва да се покаже смело.

— Защо го правиш? — попита той. — Можеш да избягаш от тях. Тук е Хонконг. Ще ти помогна. Дори да получиш политическо убежище или…

— Не е толкова просто — отвърна тя. Гласът й затихваше и той се наведе към нея, като постави двете си ръце върху възглавницата, отстрани на главата й. — Аз ти разказах какво стана по време на културната революция. Помниш ли?

Дуган кимна:

— Убили са ти понито.

— Направиха много повече от това, Пат. Много повече. Те взеха всичко, което притежавахме, развеждаха ни по улиците. Накараха ни да носим плакати и глупави хартиени шапки. После отделиха мен и брат ми от родителите ни. Казаха, че било за превъзпитание. Мен ме отведоха в едно село в Северен Китай. А брат ми го изпратиха в Манджурия. Никога повече не чух нищо за баща си. По-късно разбрах, че е бил в някаква комуна в пустошта, за да работи като селски лекар. Сега е мъртъв.

— Ами майка ти?

— Тя умря, Пат. В затвора. Хвърлиха я в затвора, защото беше певица. Измъчваха я, задето е талантлива. Мен ме накараха да работя в оризовите полета, докато навърших петнадесет години, а после ме взеха в армията. Служих три години на руско-китайската граница, а после ме изпратиха в Пекин за онова, което те наричат „специално обучение“. И сега върша това, за което са ме обучили.

Цвете бавно затвори очи, от изтощение или от лекарството.

— Позволи ми да кажа на полицията. Можем да те измъкнем. Да те изпратим в Канада или в Австралия. На място, където те няма да те открият.

— Искаш да дезертирам ли? — прошепна тя. — Не мога. Брат ми е още жив. Позволяват ми да се срещам с него на всяка Нова година. Той сега е войник. Скоро ще се жени. А докато той е в Китай, аз трябва да правя точно онова, което ми заповядват. Той им е застраховката, че няма да избягам. Но ако се справям добре с работата си, той ще получава добра заплата, децата му ще посещават най-добрите университети и животът му ще е лесен. Също и моят.

— Значи трябва да убиваш за тях?

— Да. Нищо повече — отговори горчиво Цвете.

— И с нищо ли не мога да ти помогна?

— Не. — Вдигна дясната си ръка и го хвана за рамото. — Пат, скоро ще дойдат да ме вземат и да ме върнат там. Ще кажат, че са от „Банк ъф Чайна“ или от агенция „Синхуа“, но ще бъдат от Пекин и ще ме качат на първия самолет за Китай.

— А после?

— Не знам. Никога досега не съм се проваляла при поставена задача. Не знам дали ще ме накажат, ще ме уволнят или просто ще ми се скарат здраво и ще ме изпратят на нова мисия. Ще разбера там.

— Моля те за едно — твърдо каза Дуган. — Ако можеш, свържи се с мен. Намери начин да ми съобщиш, че си добре. Ако успееш да избягаш някъде, пиши. Където ще да си по света. Аз ще дойда.

— Добре — прошепна тя. — Обещавам. И ако успея да измъкна брат си от Китай, кой знае… — Гласът й потрепери отново.

Някаква мисъл се въртеше из ума на англичанина, но все още не успяваше да я хване. Изплъзваше му се. Цвете отпусна ръка от рамото му и я прибра под чаршафа.

— Не искам да те загубя — тихо каза той. — Познавам те отскоро, но… — Мисълта се появи отново като сянка, криеща се в някакво тъмно ъгълче. Опита да я сграбчи, но тя избяга като изплашено животно.

— Аз чувствам същото — призна Цвете. — Никога не съм очаквала да се случи такова нещо, но е така. Влюбих се в теб, Патрик Дуган. Влюбих се силно.

Изведнъж той се вцепени. Мисълта се стовари върху главата му. Изпълни го с ужасяващото осъзнаване, че срещата му с Цвете не е била случайност. Все избягваше да признае факта, че никога преди не беше излизал с толкова красиво и интелигентно момиче, което с такава готовност да ходи с него, да бъде с него, да спи с него. Страхуваше се изобщо да се спре над този факт. Да размисли сериозно защо момиче като Цвете ще ходи с оплешивяващ полицай, без перспективи за издигане в службата.

Тя забеляза смръщеното му лице и очите й се присвиха.

— Не смей да мислиш за това, Пат.