Гладният призрак

— Защо тръгна с мен? — попита той. Сърцето му се изпълни с мъка. Искаше да знае отговора и в същото време се боеше, че няма да понесе истината.

— Не мисли за това — повтори тя. — Не поглеждай назад. Сега те обичам и само това има значение. Онова, което се е случило преди, не е важно.

— Знам, знам. — Дуган се изправи и захапа палеца на дясната си ръка с нервния навик, който имаше още от детството. — И все пак трябва да разбера защо. Така казва полицаят в мен.

Цвете въздъхна дълбоко и тъжно.

— Заради зет ти. Трябваше да се сближа с него.

— За да го убиеш ли?

— Аз бях резервният вариант. Някой друг трябваше да го убие. Не знам кой. Но ако не успееше, тогава аз щях да се заема.

— Кога?

— Вероятно на вечерята с барбекюто. Но аз трябваше да съм само подкрепа.

— Но щеше да го направиш, ако ти заповядаха — не скри яростта си Патрик.

— Аз съм войник, Пат. Подчинявам се на заповедите.

Каза го така спокойно и хладно, че за момент той си помисли, че е попаднал в някакъв кошмар. Не можеше да повярва, че едно момиче, създадено да обича и да бъде обичано, с такава лекота говори за убийството на съпруга на сестра му. Та тя познаваше Саймън и в известна степен вече се бяха сприятелили!

— Ами онзи човек, Хауълс?

— Те не ми казват защо. Никога. Но заповядаха да се извърши незабавно.

— Защо? — настоя той. — Каква е причината според теб?

— Аз мисля, че може би той е бил човекът, който трябваше да убие Саймън Нгъ.

— Тогава защо ти наредиха да го ликвидираш?

— Вероятно е отказал. Или пък е размислил.

— А защо китайците ще използват гуейло, за да отстранят обикновен Глава на дракон в хонконгска триада? В това няма смисъл.

— Така е.

Сестрата се върна в стаята и каза на Дуган, че трябва да си тръгва. Зад нея надничаха двама ниски китайци в тъмни костюми, до тях беше униформеният полицай, поставен на пост пред вратата. Не беше срещал двамата мъже преди, но те приличаха на полицаи, хората на реда си приличат навсякъде по света. Със строги очи, видели твърде много от мрачната страна на живота, лицата им говореха, че вече абсолютно нищо на този свят не може да ги изненада.

— Не го прави по-трудно за мен, Пат — каза Цвете.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Запомни каквото ти казах — прошепна Дуган. — Където и да си, когато и да е.

— Обещавам — каза тя.

Когато той си тръгна, двамата мъже влязоха и затвориха вратата.

Еми седеше на дървения стол с ръце в скута и слушаше хъркането на Хауълс. На вратата рязко се позвъни. Макар и очакван, звукът я накара да подскочи. Притича на пръсти и погледна през шпионката. Позна лицето на мъжа отвън и му отвори да влезе.

— Добър вечер. Как си? — поздрави я той на китайски.

— Добре съм, доктор Ву. А вие?

— Горе-долу. Къде е пациентът?

Ву не се суетеше, което, от една страна, беше доста хубаво, защото получаваше хонорар за отделеното време. Всичките му познати го наричаха доктор Ву, но той не притежаваше медицинска квалификация, призната от някоя прилична болница. Затова пък имаше големи медицински знания, които беше изучил в „Затворения град“, ограден със стени квартал близо до летището Кай Так. След разрушаването на квартала стотиците лекари и зъболекари останаха без работа. На шестдесет години, доктор Ву беше твърде стар, за да учи за получаване на университетска диплома или да си намери друга работа. Затова той продължи да практикува, но нелегално. Сега към него се обръщаха главно хора, които по някакви причини не желаеха да ходят в частна или държавна болница. Лекуваше проститутки, престъпници и членове на триади, а лечението, което получаваха пациентите му, беше не по-лошо от онова в най-добрите болници на Хонконг. Преди две години той направи аборт на Еми, който мина без паника и болка. Тя остана завинаги благодарна заради нежността, с която я лекува, и на няколко пъти го кани да я посети на чай и сладкиши, които сама приготви.

— В спалнята — отвърна тя и го поведе. Приближи стола до леглото, за да седне, докато преглежда Хауълс. Еми остана до вратата, усещаше се напълно безполезна. Доктор Ву отметна чаршафа и разгледа внимателно раната на рамото.

Обърна се и погледна Еми над очилата си със златни рамки.

— Това е огнестрелна рана.

— Знам, доктор Ву — каза тя. — Той дойде при мен да търси помощ. Помоли да не викам полиция.

— Гуейло, изплашен от полиция? — учуди се Ву. — Много странно. Приятел ли ти е?

— Не, доктор Ву. Запознах се с него наскоро.

— Няма значение, няма значение. Първо ще му помогнем да се почувства по-добре, а после ще поговорим какво трябва да се направи. — Той, както и Еми преди това, провери за изходна рана. — Куршумът е още вътре — заключи той и тя кимна. Ву се наведе към раната и леко я докосна с пръсти. — Малък калибър. Вероятно 22. Той е голям млад късметлия.

— Ще се оправи ли?

Доктор Ву погледна над очилата и после ги бутна нагоре по носа си.