Гладният призрак

— Добре — съгласи се Еми и отиде в кухнята да затопли вода. Когато излезе, усмивката й изчезна. Харесваше този мъж, Джеф Хауълс, който се усмихва толкова хубаво. Но очите му изглеждаха като на някое отдавна убито животно. Предчувстваше, че той щеше да донесе нещастие в добре подредения й живот.

Зад гърба й Хауълс затвори очи и се отпусна отново в тъмните облаци на съня.

Розмари Куинлън се страхуваше. Беше уплашена както никога досега през петдесет и четири годишния си живот. И честно казано, беше разтревожена най-вече за собственото си бъдеще. Страхуваше се и заради Софи, разбира се, но за себе си на първо място поставяше работата, пенсията и репутацията. Мисълта, че може да ги загуби, я изкарваше от равновесие. Тя седеше зад голямото си дъбово бюро и бършеше стъклата на очилата си, когато Томас Нгъ последва секретарката й в кабинета.

— Господин Нгъ — изправи се тя и подаде вяло ръка. Томас я пое и кимна.

Той обясни набързо какво се е случило с брат му и Софи. Директорката го прекъсна само веднъж и разказа за обаждането на Саймън, който я уверил, че е станала грешка. Томас кимна и заяви, че нещата са се променили. Брат му я е излъгал, защото не искал да я тревожи. А сега се нуждаят от помощта й.

Госпожица Куинлън го гледаше с благодарност. Оказваше се, че няма да е толкова зле, както се беше опасявала. Господин Нгъ не й се сърдеше и тя благодари на Бога, че не е пристигнал при нея с полиция. Или още по-зле — с адвокат. Един господ знае какво би станало, ако се разбереше, че е предала едно от децата, за които носи отговорност, на някакъв престъпник. Защо, о, защо не провери още тогава в полицията? Защо не огледа по-внимателно картата му? Защо не разговаря първо с госпожа Нгъ?

— Госпожице Куинлън, нуждая се от вашата помощ.

— Разбира се. Ще направя всичко, с което мога да ви помогна — бързо отвърна тя. — Всичко, абсолютно всичко. Полицията вече…

Томас вдигна длан, за да я накара да замълчи, и поклати глава:

— Не. Полицията не е уведомена. И освен това, госпожице Куинлън, искам да ми обещаете, че вие няма да се обаждате в полицията или на когото и да било друг, за да кажете какво е станало. Много е важно властите да не бъдат уведомени. Сигурен съм, че и вие не бихте желали те да разберат какво се е случило. Разбрахме ли се?

Директорката въздъхна дълбоко и постави очилата си. Заплахата беше забулена, но все пак заплаха и стомахът й се сви. Тя го погледна твърдо и кимна, въртеше нервно ножа за хартия в ръцете си.

— Напълно ви разбирам, господин Нгъ. И повтарям, че ще направя всичко, което мога, за да ви помогна да се оправите с всичко това.

Томас се усмихна, опита се да позатопли атмосферата. Възрастната жена не беше виновна и нямаше смисъл да се отнася ненужно строго с нея. Пък и в момента единствено тя би могла да разпознае мъжа. Той й разясни за видеокамерите и я помоли да го придружи в комплекса на Нгъ, за да види филмите и да идентифицира мъжа.

— Сега ли? — попита тя.

— Боя се, че да. Важно е да действаме бързо. Ако успеем да разпознаем човека, ще го хванем, преди да е сторил нещо лошо на Софи.

Директорката се поколеба само миг, включи интеркома и повика секретарката си. Каза й, че се налага да излезе, и ще й се обади по-късно следобед, за да каже кога ще се върне. Взе палтото си от закачалката до вратата и излезе заедно с Нгъ. Качиха се в мерцедеса, спрял пред вратата на училището, който ги чакаше с включен двигател.

Телефонът върху бюрото на Дуган звънна и той вдигна веднага слушалката с мисълта, че може да е Цвете. Но още докато я приближаваше към ухото си, разбра, че не е тя. Беше Белами.

— Какво, по дяволите, става, Пат?

— В какъв смисъл?

— Какво ти каза тя?

Патрик разбра, че отсега нататък трябва да внимава много. Намираше се в непознати води, нямаше представа какво и колко знае Белами, нито пък каква част от историята на Цвете отговаря на истината. Не искаше да лъже приятеля си, но пък между него и Цвете съществуваше връзка, доверие, които той не искаше да изложи на опасност.

— Била ритната от някакъв гуейло в хотелската стая и пак той нападнал двамата мъже, с които е била.

— И?

— И какво?

Глъсът на Белами звучеше сърдито и Дуган се зарадва, че говорят по телефона, а не един срещу друг на масата в стаята за разпити.

— Не ме занасяй, Дуган. Какво е правела в хотелската стая? И кои са били двамата биячи с нея? Защо са се опитвали да инжектират стимулант в гуейлото? При това достатъчно количество, което да повали и слон.

— Получи ли резултатите от лабораторията?

— А ти как мислиш, по дяволите? Слушай, Пат, знам, че ти е трудно, както на всеки в полицията. Но това не е нищо в сравнение с онези лайна, които всеки момент ще се изсипят отвсякъде върху нас по този въпрос.

— Тя нищо не ми каза, Джеф. Честно. Беше натъпкана с успокоителни и в шок. Не е в състояние да говори.

— Сестрата твърди друго. Прекарал си цели петнадесет минути в разговор с нея.

— Тя бълнуваше бе, човек — изпъшка Дуган. — Несвързано. Пълни безсмислици. Най-добре да я оставим за ден-два, докато дойде поне малко на себе си.