Гладният призрак

— Късно е — отвърна Белами и сърцето на Пат се сви.

— О, боже — изпъшка той. — Да не е…

— Не, тъпо копеле, не е мъртва. Но вече не е в болницата. Някаква група идиоти от агенция „Синхуа“ пристигнали и я отвели на летището. А самолетът на китайските авиолинии излетял половин час преди разписанието си с нея на борда. Става нещо много странно, Дуган, и имам чувството, че ти знаеш какво.

— И аз съм объркан като теб, Джеф.

— Гледай наистина да си, старче.

— Това заплаха ли е?

— Приеми го както искаш. Но на твое място бих забравил всяка мисъл за кариера в хонконгската полиция.

Патрик чу тихо щракване, но беше сигурен, че Белами е тръшнал слушалката.

Лин и Дзъ останаха в колата, а Нгъ въведе госпожица Куинлън в къщата. Телевизорът и видеото от хола бяха преместени на бюрото в кабинета. На дивана имаше купчина касети и Томас постави една във видеото.

— Седнете на дивана, госпожице Куинлън. Или предпочитате да ви донеса кресло? — попита той.

— Тук е добре, благодаря.

Прислужницата влезе в кабинета и пое палтото й, а тя благодари тихо.

— Да ви поръчам ли чаша чай? — попита Нгъ, за да я накара да се отпусне. Ако беше твърде напрегната, можеше да пропусне нещо.

— Благодаря, не.

Директорката свали очилата си и ги избърса. В кабинета влезе Чен и Томас й го представи.

— Господин Чен ще остане тук с вас — обясни той. — Ако познаете някого на записите, моля, кажете му.

Чен взе дървен стол, свали червената му възглавница и го постави до дивана. Седна, поставил длани в скута си, и се усмихна на госпожица Куинлън.

— Готова ли сте? — попита Нгъ.

Жената кимна и той включи видеото. След няколко секунди на екрана се появи изглед на пристана. Картината се местеше наляво и надясно и показваше на пръв поглед случайни лица, които се размазваха и изчезваха бързо. Томас усети, че му се повдига, като гледа екрана. Сякаш се намираше в клатушкащ се кораб. Никак не завиждаше на директорката за часовете, които трябваше да прекара тук.

Обърна се към Чен на китайски, заповяда му да се увери, че тя гледа внимателно. Ако отклонеше вниманието си, лентата да се върне. Ако до края не разпознаеше никого, да изгледа всички ленти отново. Приготви се да излезе и едва не се блъсна в Джил, която се беше появила на вратата. Изглеждаше доста кошмарно, с подпухнало от плач бледо лице, тъмни кръгове под очите, мътен поглед и разрошена коса.

Устните й се изпънаха в животинско озъбване.

— Какво, по дяволите, прави тази дърта брантия в дома ми? — изсъска тя. — Махнете я! Искам да излезе от дома ми веднага!

Нгъ посегна и я хвана за рамената.

— Дошла е да помогне.

Джил го изгледа яростно. Вдигна ръце и го отблъсна, бутна го силно в гърдите и той отстъпи.

— Махнете я от дома ми! — извика тя. Томас се опита да я хване отново, но снаха му замахна със закривени пръсти и го одраска по бузата. Ритна го по глезена и отново го блъсна. Той избухна и я зашлеви силно през лицето. Отляво и отдясно. Джил залитна назад и се подпря на вратата, а тялото й се затресе от ридания.

— Тя не опази дъщеря ми.

— Знам, знам — заговори успокоително Нгъ, пристъпи напред и я прегърна. Тя се притисна силно в него. Прегърна го през кръста, все едно беше съпругът й. Опря мокрото си лице в гърдите му и заплака. Той я изведе от стаята към дивана в хола. Чен погледна към директорката, която седеше със застинало като маска лице.

— Госпожа Нгъ е много разстроена — тихо каза той. — Моля да й простите.

— Разбирам я — прошепна госпожица Куинлън. — Бих искала да имаше начин да й покажа колко съжалявам…

— Идентифицирането на мъжа ще бъде достатъчна помощ — увери я Чен, стана и отиде до видеото, за да върне лентата отначало.

— Обещавам, че ще се концентрирам — добави директорката. — Нямам желание да преглеждам лентите два пъти.

Чен кимна. Гуейпор говореше китайски. Не биваше да го забравя.

Нгъ затвори вратата на кабинета и помогна на Джил да се настани в едно от креслата.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита той, макар вече да беше усетил мирис на алкохол в дъха й.

— Бренди — каза тя.

Наля малко в тумбеста чаша и й я подаде. Тя изгълта питието на един дъх и върна празната чаша, но той не й сипа отново. Остави я върху шкафчето с напитки и отиде да седне до нея.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Госпожица Куинлън гледа видеокасети, записани скоро след изчезването на Саймън. Надяваме се, че мъжът, който го отвлече, ще се появи на някоя от тях. Тя го е видяла добре, когато е отишъл да вземе Софи. Ако успеем да разберем как изглежда, ще го хванем.

— Освен ако вече не е напуснал Хонконг.

— Възможно е — призна Томас. — Но се надяваме да не е така. Вече уредихме да се наблюдават всички гуейло, които излитат оттук. Поставили сме много от нашите хора при гишетата за паспортна проверка и макар да не можем да спрем никого, поне ще имаме на снимка всеки, който напуска Хонконг. Ако го идентифицираме, няма да ни е трудно да го открием. Но според мен той все още е в Хонконг. Все пак Софи е в ръцете му, а той едва ли би я наранил по някакъв начин.

Джил отново се разплака и притисна с длани глава, като при мигрена.