Гладният призрак

Стълбите бяха осемдесет и осем. Щастливо число, ако не си понапълнял и задъхан. Горе се издигаха две червено-златни пагоди, във всяка от тях имаше кръгла каменна маса, заобиколена с четири стола. Зад пагодите лежаха две дълги едноетажни сгради, боядисани в червено и с керемидени покриви, където баща му обичаше да играе на ма-джонг или карти до късно през нощта с приятели, или на тенис на маса с Томас, Саймън и Чарлз, когато бяха по-малки. Залите за игра се намираха от двете страни на поляна с размер на баскетболно игрище, където старецът практикуваше тай-чи всяка сутрин, навремето тук момчетата учеха кунг-фу. Беше място за игри и тренировки, оттук се откриваше и чудесен изглед. Това беше най-високата точка на имението, оголено място върху склона на хълма, което свършваше при оградата и беше любимото на Томас, докато майка им почина и баща им реши да я погребе в края на поляната до стълбите. Това не беше просто гроб, а истински мавзолей, който той построи в нейна памет — голям каменен купол, изписан със златни китайски йероглифи, поставен върху еднометрова основа. Сега гробницата засенчваше всичко наоколо и макар да не можеше да се види от къщата, Нгъ никога не забравяше, че майка му е погребана тук. На всичкото отгоре баща му реши също да бъде погребан тук, до нея, и дори го посочи в завещанието си. Томас знаеше, че ако зависеше от него, след смъртта му мястото щеше да бъде променено колкото е възможно по-скоро.

Старецът се насочи към дясната пагода и седна на един от столовете. Направи знак на сина си да седне на съседния. И двамата бяха с лице към пристанището и мълчаливо наблюдаваха корабите, джонките и фериботите, които пресичаха сините води и потока самолети, кацащи и излитащи на Кай Так.

— Държите под око летището — наруши накрая мълчанието старецът. Не го каза като въпрос.

— И пристанището — отговори Томас. — Снимаме всеки гуейло, който напуска. Щом разберем как изглежда, ще проверим снимките и ще знаем дали е напуснал, или е още тук. Ако е напуснал, няма място на този свят, където да може да се скрие.

Старецът кимна.

— Но ти мислиш, че още е тук?

— Да.

— Заради Софи ли?

— Каквото и да се е случило със Саймън, а ние всъщност не знаем истината, това е работа на професионалист. А професионалистите не убиват деца.

— Може би в миналото. Сега светът е различен. Взривяват самолети, поставят бомби в магазини.

— Терористите, татко. Това са терористи. А тук става въпрос за нещо друго. Саймън е бил нападнат от професионалист. Това е още една причина да мислим, че той все още е в Хонконг.

— Парите?

Нгъ кимна.

— Той е гуейло, така че не може да е личен въпрос. Сигурно му е платено да го извърши, а обикновено на убийците не им плащат всичко предварително.

Двамата отново изпаднаха в мълчание и въпреки спокойното лице на стареца, Томас разбра, че той е силно разтревожен. Отново му се прииска да го прегърне, да го успокои, но страхът да не бъде отблъснат го задържа. В градината под тях се обади паун и внезапният писък накара баща му да подскочи.

— Сигурни ли сме, че гуейпор ще бъде в състояние да разпознае гуейло? — попита той.

Нгъ повдигна рамене и призна, че няма начин да бъдат сигурни дали мъжът е заснет на лентите, нито пък че госпожица Куинлън ще успее да го забележи.

— Но разчитаме на това — каза той.

— А когато разберем как изглежда, по какъв начин ще го открием?

— Ще го търсим, татко. Ще претърсим всяка къща, хотел или лодка, всяко местенце, където би могъл да се скрие. В Хонконг има само 50 000 гуейло, плюс туристите. Ще ни отнеме време, но няма да е невъзможно.

— Има нещо, което ми се струва, че си пропуснал. Това ще означава да навлезем в територии, контролирани от други триади. Райони, където нямаме право да действаме. Бъди внимателен, Кин-мин. Големи групи наши хора на територията на други триади може да подпалят война.

— Освен, ако не ги предупредим.

— Точно за това мислех — усмихна се за пръв път старецът. — Уредих тази нощ Главите на дракони на триадите да дойдат тук, в „Златен дракон“. Ще им обясня какво се е случило и ще ги помоля за разбиране.

— И ще го получиш ли?

— Ще трябва — кимна баща му. — Тази нощ ще ги помоля да вземат участие в церемонията по изгарянето на жълтия лист. Не мисля, че те ще откажат.

Една котка се измъкна иззад пагодата и започна да търка гръб около краката на стареца. Десетки котки скитаха свободно из имението. Всички получаваха храна всяка сутрин, но не им се разрешаваше да влизат в къщата. Баща му се наведе, вдигна котката, постави я в скута си и започна да я гали по главата. Котката замърка, затвори очи и изви гръб.

— Татко, имаш ли някаква представа защо някой би поискал да убие Саймън? Участва ли триадата в някакъв конфликт тук, в Хонконг?

Старецът не вдигна поглед от котката, но каза „не“. Всяка триада се занимаваше със собствената си дейност и извън случайните сбивания и териториални претенции повечето гледаха да натрупат повече пари преди предаването на колонията през 1997 година.