Гладният призрак

— Първоначално ми се струваше като обикновено отвличане — каза Нгъ. — Но гуейлото дори не направи опит да вземе парите. Според мен трябва да признаем, че той е искал точно Саймън.

Старецът издиша шумно през ноздри.

— Брат ти не ми казваше всичко, с което се занимаваше. Той не се беше отървал от младежката самоувереност и имаше някои неща, които се наложи сам да открия.

— Например?

— Неща, които са извън нормалния бизнес на триадата.

Понякога старецът ставаше ужасно досаден, но Нгъ успя да въздържи нетърпението си. Не си позволи да задава въпроси и изчака той да сподели мислите си, когато сам реши.

На котката й омръзнаха ласките, скочи на земята и изчезна в храстите.

— По-рано беше много по-просто — продължи старецът. — Съвсем просто. Взимаш каквото можеш, защитаваш собствеността си и трупаш пари. Сега всичко е политика: правителството, Китай, ти и твоят бизнес в чужбина. Британците никога не биваше да се съгласяват да връщат Хонконг на Китай. Макар да я наричат добронамерена диктатура, тя все пак е система, с която ние просперирахме.

— Британците се отнасят с нас добре, вярно е — съгласи се Нгъ. — Те дори ни прехвърлиха търговията с опиум, която създаде нашето богатство — добави той с лека ирония.

— И сега се отказват от всичко. Проклети да са.

— Нямат избор, татко. Договорът изтича през 1997 година.

Старецът изсумтя.

— Само договорът за Новите територии. Островът беше техен завинаги. Китайците никога нямаше да си го вземат обратно. Той принадлежеше на британците съвсем законно. С мирен договор.

Нгъ изобщо не разбираше накъде водеше този урок по история, но прие играта:

— Островът не може да оцелее без Новите територии, твърде малък е. Там има само къщи на гуейло и административни сгради. Британците сключиха най-добрия възможен договор. Петдесет години стабилност след предаването през 1997 година.

— Така казваше и брат ти. И виж какво му се случи.

Сега Томас съвсем се обърка. Не виждаше никаква връзка между предаването на колонията и брат си. Саймън не се бъркаше в политиката. Той чисто и просто си беше Глава на дракон.

— Брат ти непрекъснато ме убеждаваше, че имаме само един начин да оживеем след 1997 година и затова трябвало още отсега да създадем връзки с Пекин, да правим услуги на комунистите, те щели да ни се отплатят, след като поемат контрола над Хонконг през 1997.

— На комунистите не бива да се вярва — твърдо изрече Нгъ. — Те лесно дават обещания, но рядко ги спазват.

— И аз му казвах същото, но той не ме слушаше. Даже след онази лудост на площад Тянанмън, когато избиха невинните деца. Пътуваше редовно до Пекин, срещаше се с високопоставени лица и ги посрещаше тук, когато идваха в Хонконг. Оказваше им внимание като на крале. Най-добрата храна, най-хубавите вина, най-красивите момичета. Но това не им стигаше.

— Какво искаха от него? От триадата?

— Информация. Разузнаване. За полицията, за другите триади, за Специалния отдел. Интересуваха се от бизнеса с наркотици, застрахователния рекет, абсолютно всичко. Китайците искат да знаят как работи Хонконг. Кои са лошите и добрите страни.

— И Саймън им го е казвал?

— Не всичко, разбира се. Той играеше опасна игра. Подхвърляше колкото да спечели доверието им, но се опитваше да запази тайните ни. Твърдеше, че все някой ще им даде информацията, така че по-добре да сме ние.

— Сключил ли е сделка с тях?

Старецът се изкашля шумно и се изплю върху тревата.

— Не сделка. Били постигнали „разбирателство“, казваше той. Ако им помогнел сега и сътрудничел с тях след 1997 година, на триадата щяло да бъде позволено да просперира.

Нгъ изсумтя.

— И той им е повярвал? Как може да бъде толкова наивен!

— Правеше онова, което смяташе за най-добро за триадата и семейството.

— Колко пъти съм повтарял, че единственият път е да се навлезе в законния бизнес, да обърнем гръб на старите методи. Да се насочим към недвижими имоти, транспорта, даване под наем. Инвеститорите поне не се убиват един друг.

Баща му се извърна и го погледна хладно с кафявите си очи.

— Е, кой сега говори като наивник, Кин-мин? — тихо попита той. Нгъ се изчерви, беше отвикнал да му се говори като на дете. Махна с ръка пред лицето си, сякаш да прогони досадна муха.

— Знаеш за какво говоря, татко.

Лицето на стареца омекна в усмивка.

— Знам. Трябва да простиш за острия език на стареца. Днес не беше добър ден. — Нгъ си помисли, че това беше най-многото, с което баща му би могъл да признае мъката си, стегнала сърцето му. Той посегна и постави ръка върху дланта на баща си. Кожата беше набръчкана, но мека и хладна като кадифе. Томас стисна нежно пръстите на баща си и отдръпна ръка, преди старецът да успее да покаже недоволство или да му се скара за проявените чувства.

— Ти мислиш, че Саймън е бил убит, защото е предавал информация на комунистите ли?

— Възможно е.

— Но какво би могъл да знае той, че някой да поиска да го убие?