Гладният призрак

Нгъ тръгна отново по моста и излезе на пътеката, която се извиваше към къщата. Тя беше традиционна триетажна китайска къща, но архитектът дотолкова се беше престарал, че чак приличаше на подигравка със стила. Сякаш беше декор в някоя шанхайска сапунена опера, където воини с опашки хвърчат из въздуха, а магьосници изчезват сред облаци червен дим. Покривът беше във формата на пагода, с накъдрени по краищата оранжеви керемиди, а в четирите ъгъла бяха закачени драконови глави с широки ноздри и разцепени езици. Прозорците бяха малки и с капаци. Вътре нямаше климатична инсталация, а и едва ли щяха да сложат, докато баща му е жив. Затова капаците на прозорците стояха затворени целогодишно, през лятото, за да предпазват от жегата, а през зимата да пазят от студ. В къщата постоянно цареше мрак, освен през няколкото прекрасни седмици пролет и есен.

Пред главния вход на малка, покрита с камъчета площадка го чакаше баща му, скръстил длани зад гърба си и загледан към пристанището.

Дзъ и Лин спряха в края на пътеката и оставиха Томас да премине сам по площадката към баща си. Чак в последния миг старецът отмести поглед от корабите в пристанището и се усмихна на сина си.

— Изглеждаш добре, Кин-мин.

— И ти, татко. — Старецът твърдо отказваше да нарича синовете си с английските им имена, а те се бяха отказали да настояват.

Баща му беше стигнал възрастта, когато ходът на годините вече не можеше да засегне външността му. Цялата му коса беше изчезнала, кожата му беше посипана с тъмни петна, но върху лицето почти нямаше бръчки. Той беше дребен мъж, с отпуснати рамене и леко криви крака и обикновено, ако хората не знаеха кой е, не получаваше добро обслужване в магазините и хотелите. Отчасти сам си беше виновен за това, тъй като не си позволяваше да покаже с външния си вид богатството си. Винаги беше носил евтини и старомодни дрехи, металният часовник на китката му беше поне на тридесетина години и освен това предпочиташе да носи сандали, а не обувки. Единственото му бижу беше златната сватбена халка. При една приблизителна оценка баща му притежаваше най-малко 250 милиона долара, но изглеждаше като обикновен работник, говореше носово на китайски със силен континентален акцент и едва свързваше две изречения на английски.

Старецът остана с ръце на гърба и не се приближи да го докосне. Такъв си беше. Томас не си спомняше кога за последен път си бяха стиснали ръцете, да не говорим за прегръдка. Баща му не обичаше физическото докосване и винаги беше крил чувствата си. Дори и сега изглеждаше спокоен и доволен, въпреки тъжната причина за срещата им. На погребението на съпругата си преди десет години се беше държал по същия начин и презрително гледаше сълзите в очите на синовете си. Но същата нощ той беше чул как когато остана сам в спалнята си на горния етаж, баща му плака тихо и дълго повтаря името на жена си. Тогава Томас почувства към него по-силна обич от когато и да било преди, но остана до вратата и не си позволи да влезе и да го прегърне. Знаеше, че той никога няма да му го прости. Затова тихо беше слязъл обратно надолу по стълбите.

— Ела да се поразходим — подкани го баща му и тръгна по пътеката край къщата. Тя беше тясна и двамата застанаха един до друг чак когато стигнаха укрепени с дърво стъпала, които водеха към широка ивица трева, заобиколена с красиво подредени цветя. Пред лехата беше коленичил един от шестимата градинари, чиято основна грижа беше да поддържат двора в идеално състояние. Плащаха им оскъдно, но те вече бяха на такава възраст, че работеха по-скоро от вярност към стареца и от любов към цветята. Живееха в малка редичка бараки зад съблекалните на басейна заедно с трите прислужници филипинки, които се грижеха за дома. Освен тях тук постоянно имаше и шестима бойци Червени пръти, които пазеха стареца. Томас видя само двамата при портите, но знаеше, че поне още двама са наблизо и бдят над разходката им.

Минаха мълчаливо през подредените в кръг каменни костенурки, вдигнали глави към небето, от храстите се носеше упойващ мирис, от който на младия Нгъ му се зави свят.

Пътечката водеше към още две стълбички, едната се спускаше с извивка надолу към тенис корта, а другата се издигаше стръмно нагоре. Старецът се хвана за парапета и започна да се изкачва, като се поклащаше леко като моряк. Нгъ го последва задъхан.

— Не сме изморени, нали, Кин-мин?

— Не, татко — отговори Томас. Старото копеле го направи нарочно, да покаже колко е здрав и силен.