Гонитбата на Шута

Амбър не можеше да види Фрон, но навярно можеше да чуе дъха му и колебливите му стъпки, докато се приближаваше към масата и след това се отпусна на един стол. Слугата се наведе и го попита дали би предпочел бренди или чай.

— Чай. — Пъшкане накъса молбата на мъжа, защото като такъв го издаде гласът му. Погледнах го отново. Очите му бяха наситено сини, а люспестият му обгар — в синьо и сребристо, което го отличаваше като сложно и чудновато създание. Шарките на лицето и оголените му ръце бяха изкусни като татуировка. Но синкавият оттенък на устните му и тъмните кръгове под очите му не бяха част от тази оцветка. Фрон. Синът на Малта. Не старец, а млад син, състарен от болест.

Малта застана до сина си.

— Това са принц Фицрицарин, лорд Лант и лейди Амбър. За мен е удоволствие да ви представя нашия син, Ефрън Купрус.

Станах, направих две стъпки и му се поклоних. Колкото повече го приближавах, толкова по-силно отекваше усетът ми Осезание за него. Той протегна ръка към мен и аз му подадох моята. Изненада ме, когато стисна китката ми в стила на Шестте херцогства на воин, поздравяващ воин, но му отвърнах. В мига, в който докоснах кожата му, усетът ми за него се удвои по начин, който никога не бях преживявал. Неловко ми беше, но в същото време той сякаш изобщо не го усети. Дракон и момче, момче и дракон закънтяха срещу сетивата ми така, че едва можех да го понеса. И с това удвоено усещане за него — още по-дълбоко усещане за нещо неправилно, нередно, погрешно в тялото му. Беше слаб и безжизнен, измършавял от глад и изтощен от погрешното. Задрънча срещу сетивата ми непоносимо и без да мисля, се пресегнах и докоснах грешката.

Момчето изпъшка. Главата му клюмна и той за миг се вцепени. Останахме както бяхме, стиснали се за китките. Пресегнах се да хвана рамото му с другата си ръка, а той се свлече към мен. Не можех да се удържа и Умението се изля от мен в него.

В една отдавнашна пролет в Планините двамата с Нощни очи веднъж бяхме видели как поддаде леден бент в един поток. С гръмовен рев запушената вода изригна пред него и за миг бялото на заснежения поток се превърна в бликнала кафява вода, клони и цели дънери се затъркаляха, щом потопът рукна надолу по склона. Приливът-Умение, който бях усещал около себе си, който ме бе обкръжавал и ми бе пречил да достигна Копривка, изведнъж намери отворен канал. Потече през мен, мощен и чист, и наситен с насладата да правиш нещата съвършени. Радостта-Умение, толкова чувствена, колкото и умствена, заля ума и тялото ми. Момчето издаде задавен звук и аз може би отекнах приглушено.

— Фрон! — извика с тревога Малта. Рейн бе скочил на крака.

Потръпнах все едно ме прониза леден вятър, а тялото на Фрон се събра пред очите ми. Някъде, много далече, кралицата дракон Тинтаглия беше стъписана. Не беше ли това човешко същество нейно за оформяне? След това ме заряза, както драконите зарязват хората, и не я усетих повече. Но Фрон вдигна глава и едва не извика въпроса си:

— Какво беше това? Беше удивително! — И с внезапно изумление добави: — Мога да дишам! Не ме боли да дишам, не трябва да се мъча! Мога да дишам и да говоря! — Изведнъж пусна ръката ми и направи четирите крачки, които го отведоха в загрижената прегръдка на баща му.

Колкото до мен, олюлях се. Лант ме изненада, когато скочи до мен и ме хвана, за да не падна.

— Какво стана? — изпъшка. Можах само да поклатя глава.

Фрон пусна Рейн и се обърна към мен. Пое си дълбоко дъх и възкликна от облекчение.

— Ти ли беше? — попита ме. — Мисля, че беше ти, но го усетих като онова, което Тинтаглия прави понякога, когато идва. Не е била тук от колко… пет години? Последния път, когато ме оправи, да, пет години. — Разпери и сви дългите си пръсти и се досетих, че направеното от нея тогава е изцерило ръцете му. Малта плачеше беззвучно, сълзите се стичаха по страните ѝ. Фрон се обърна към нея, прегърна я и се помъчи да я вдигне на крака в прегръдката си. Не успя. Месеците безжизненост го бяха обезсилили, но сега се усмихваше. — По-добре съм, майко. По-добре, отколкото съм бил от години! Не плачи! Има ли храна? Храна, която мога да дъвча и гълтам, без да пъшкам? Каквото и да е, само не супа! Всичко, което мога да хапя и да дъвча. И да хрускам! Има ли нещо хрупкаво?

Малта се изтръгна от прегръдката му и се засмя лудешки.

— Ще ти донеса!

И тази прелестна и царствена жена от Праотците изведнъж се превърна просто в майка на едно момче, щом се втурна към вратата. Пътьом вече викаше за месо и хляб, и още думи, които се изгубиха за нас, щом вратата се затвори.

Обърнах се. Рейн бе застанал до мен, усмихваше се широко на сина си. Погледна ме.

— Не знам защо дойде тук. Не знам какво направи, макар и да усетих ехо от него. Беше като Тинтаглия, тя, която ме докосна и ме направи Праотец. Как го направи? Мислех, че само дракон може да ни оформя така.