Гонитбата на Шута

Тъй че щом чух лекото почукване на вратата, оставих чашата и станах мигновено. Чукането се повтори. И не от вратата на стаята, а от скритата врата, която водеше към старата бърлога на Сенч.

— Шуте? — попитах тихо, но никой не отговори. Отключих.

Не Шутът ме чакаше там, а враната. Извърна нагоре глава и ме изгледа с едното си лъскаво око. После, сякаш беше самата кралица, заподскача важно надолу по останалите стъпала и спря в средата на стаята.

Обичайно е за хора, които не са Осезаващи, да мислят, че ние със Старата кръв можем да говорим с всяко животно. Не можем. Осезанието е взаимен обмен, споделяне на мисли. Някои същества са по-отворени от други; някои котки не само ще говорят с някого, но ще дърдорят или дразнят, или досаждат без абсолютно никаква задръжка. Дори хора с най-тънка жилка на Осезание ще се окажат застанали пред отворената врата преди котката да е драснала по нея или ще я викат от другия край на стаята, за да споделят с нея най-хубавия къс риба. След като бях обвързан с вълк толкова много години, това беше настроило мислите ми в шаблон, който, вярвах, правеше всички същества от тази фамилия по-открити за мен. Кучета, вълци и дори лисици бяха общували с мен от време на време. Бях говорил с един ястреб, по искане на господарката му. С един малък пор, останал завинаги герой в сърцето ми. Но никой Осезаващ не може просто да изстреля мисли към същество и да очаква, че ще бъде разбран. Помислих да опитам, но Осезанието бързо се превръща в интимно споделяне. А нямах голямо желание да развия такава връзка с тази птица. Тъй че не използвах Осезанието, а само думи, и ѝ казах:

— Е, изглеждаш много по-добре от последния път, когато те видях. Искаш ли да ти отворя прозореца?

— Мрак — каза тя и се изумих колко ясно прозвуча думата и колко е уместна. Чувал бях птици, научени да говорят, но обикновено човешките думи, които изричаха, бяха просто повторения, лишени от смисъл или контекст. Враната по-скоро закрачи, отколкото заподскача през стаята, и огледа прозореца, преди да подхвръкне на скрина ми с дрехи. Не я зяпнах. Малко диви същества се чувстват удобно от това. Пристъпих внимателно покрай нея и отворих прозореца.

Нахлу вятър и мраз. Бурите от последните няколко дни бяха спрели, но облаците обещаваха още сняг тази нощ. Постоях за миг, загледан над стените на замъка. Години бяха минали, откакто бях гледал този пейзаж. Гората се беше отдръпнала. Виждаха се селски къщи там, където някога бе имало само пасища за овце, пасища там, където някога беше гора, и сечища отвъд тях. Сърцето ми се сви; някога бяхме ловували там, двамата с моя вълк, където сега пасяха овце. Светът трябва да се променя и по някаква причина човешкото благополучие винаги води до отнемане на все повече от дивите същества и места. Глупаво е може би да се изпитва съжаление за нещо, което си е отишло. И може би се изпитва само от онези, които стоят между света на хората и света на зверовете.

Враната прелетя към перваза. Отдръпнах се внимателно, за да ѝ направя място.

— Сбогом — пожелах ѝ и зачаках да си отиде.

Тя кривна глава и ме погледна. С онази бързина, която притежават птиците, отново изви глава и се загледа над света. После разтвори криле, изпляска през стаята и кацна на подноса ми със закуската. Разперила широко криле, сякаш за да ми напомни, каза:

— Бяла! Бяла!

После без колебание клъвна и глътна късче бекон. Клъвна късче от оставения хляб, разтърси го и го пусна на пода. Изгледа го за миг, после го заряза и клюнът ѝ затрака в чинията с ябълковия компот.

Докато опустошаваше закуската ми, отидох до сандъка на лорд Фелдшпат. Да, Сенч го беше снабдил добре. Намерих шише мастило и перо. Помислих малко, после разчистих кореспонденцията от масата. Обърнах перото, топнах оперения край в мастилницата и го огледах.

— Врано. Ела тук. Ще те боядисам черна.

Тя пусна късчето бекон, което се опитваше да разкъса.

— Бяла! Бяла!

— Не бяла — казах ѝ. Съсредоточих Осезанието си. Не бяла.

Тя кривна глава и насочи едното си лъскаво си око към мен. Изчаках. Тя се вдигна от подноса и скочи на масата.

— Разпери си крилете. — Тя ме зяпна. Бавно разперих широко ръце. Отвори. Покажи ми бялото.

Да разбереш какво иска някой не е същото като да му се довериш. Разпери криле. Понечих да мацна черно, но тя изпърха с криле и целите ни опръска с мастило. Опитах отново. Говорех ѝ, докато работех:

— Нямам представа дали това ще издържи на дъжд. Или вятър. Или дали перата ти ще залепнат. Разпери ги. Не, остави ги разперени. Да изсъхне мастилото. Така!

Докато се заема с второто крило, беше станала по-отзивчива. Ръцете ми и кореспонденцията бяха опръскани с мастило. Довърших второто ѝ крило и отново се залових с първото. След това се наложи да ѝ обясня, че трябва да боядисам крилете ѝ и от вътрешната страна.