Гонитбата на Шута

— Не си. Всичко е истина. Беше чудесно. — И споделих с него миговете, които малцина други щяха да разберат. Казах му как лейди Бързина, херцогинята на Беарния, наследничка на своята сестра лейди Вяра, беше сложила ръце на раменете ми. Имаше бръчици около очите и устните ѝ, но погледът ѝ все още беше на дръзкото някогашно момиче. „Никога не съм се съмнявала в теб. Не трябва да се съмняваш в мен“, каза ми и ме целуна нежно по устата преди да се обърне и бързо да се отдалечи, а съпругът ѝ ме изгледа озадачено и забърза след нея. Описах как кралица Елиания отряза копче от рог на нарвал от маншета си и ми го даде, като ми нареди да го нося винаги с мен. Шутът се усмихна на това, а после лицето му стана замислено, когато му казах, че хора, които едва си спомнях, ми бяха стискали ръката или ме бяха потупвали по рамото. Някои се усмихваха невярващо, други плачеха. Много смущаващи бяха онези, които ми смигваха или се навеждаха, за да ми прошепнат: „Помни добре, че пазех тайните ти“, и други послания от този сорт. Най-лошо беше с онзи млад гвардеец, който закрачи дръзко покрай чакащите ред да ме поздравят благородници. Искри гняв заиграха в очите му, когато каза: „Дядо ми умря с мисълта, че те е пратил на смърт. До края на дните си Блейд вярваше, че те е предал. Той, на когото сигурно си вярвал.“ След това ми обърна гръб и тълпата го погълна преди да съм успял да му кажа и дума.

Усетих, че съм заговорил тихо все едно, че разказвах стара приказка на малко дете. И ѝ давам щастлив край, след като всички знаят, че приказките никога не свършват и че щастливият край е само миг, колкото да си поеме човек дъх преди следващото бедствие. Но не исках да мисля за това. Не исках да се чудя какво ще се случи по-натам.

— Сенч каза ли защо го е направил? — попита Шутът.

Свих рамене, жест, който той не можеше да види.

— Каза, че е време. Че и Умен, и Искрен щели да искат това да се случи. След като той самият е излязъл от сенките, каза, че не може да ме остави там. — Порових по един от рафтовете на Сенч, а после по друг, докато намеря каквото търсех. Винен спирт. Запалих си свещ от огъня и намерих парцал. Натопих го и започнах да махам петната мастило по себе си. Трудно се махаха. Добре за враната, дразнещо за мен. Отидох до огледалото на Сенч и затърках петната по лицето си.

— Каква е тази миризма? Какво правиш?

— Махам мастило от лицето си. Боядисах белите пера на враната в черно, за да може да излиза навън, без да я гонят и кълват.

— Боядисване на врана. Принц Фицрицарин се забавлява с боядисване на врани в деня след признаването му от трона!

Засмя се. Чудесен звук.

— Каза, че Сенч е оставил пакет за мен.

— На масата — отвърна той.

Отново беше впил поглед в свещите, очарован от малкото яркост, която можеше да усети. Тъй че не взех нито една от тях, а преместих пакета близо до тях и започнах да го развързвам. Миришеше на пръст. Беше увит в кожа и вързан с ремъци. Възлите бяха позеленели от стара плесен, а белите петна по кожата бяха от влага. Не беше развързван от много дълго време и подозирах, че в някой момент е бил оставян навън, може би за цяла зима. Вероятно заровен някъде. Докато се мъчех с възлите, Шутът подхвърли:

— Остави ти и бележка. Какво пише?

— Още не съм я прочел.

— Не трябваше ли да я прочетеш, преди да отвориш пакета?

— Той каза ли, че трябва?

— Като че ли много дълго го обмисляше, а после написа само няколко думи. Чух драскането на перото му и много въздишки.

Оставих ремъците. Опитах се да реша кое гложди повече любопитството ми, писмото или пакетът. Вдигнах свещ и видях самотния лист хартия на масата. Бях го пропуснал в полумрака. Пресегнах се, хванах го и го плъзнах към мен. Като повечето писма на Сенч, никаква дата, поздрав, подпис. Само няколко изписани реда.

— Какво пише? — настоя Шутът.

— „Направих както той ми нареди. Условията така и не бяха изпълнени. Вярвам, че разбираш. Вече трябва да си го разбрал.“

— О. Все по-добре и по-добре — възкликна Шутът. И добави: — Мисля, че просто трябва да срежеш ремъците. Никога няма да развържеш онези стари възли.

— Вече си се опитал, нали?

Той сви рамене и се подсмихна.

— Исках да ти спестя усилието да се пребориш с тях.

Измъчих и двама ни, като се потрудих още малко над упоритите възли. Кожа, която е вързана мокра и оставена да изсъхне, може да стане корава като желязо. Накрая извадих ножа си, прерязах ремъците и заразвивах с усилие кожата, увита около каквото беше вътре. Не беше мека кожа, а тежка, като тези, които се използват за седло. Изпращя, щом я разтворих с усилие и извадих нещо, увито във все още мазен плат. Оставих го и то издрънча глухо на масата.

— Какво е? — настоя Шутът, пресегна се и пръстите му зашариха по скрития предмет.

— Чакай да видим.

Мазният плат се оказа тежка платнена торба. Намерих отвора, бръкнах вътре и издърпах…

— Това е корона — възкликна Шутът и пръстите му я опипаха почти в мига, в който очите ми я видяха.

— Не точно.