Гонитбата на Шута

— Сега? Защо не? — Бутнах стола назад и отидох до него. — Обърни лицето си към мен — казах му тихо. — Той се извърна послушно от свещите. Придърпах една и огледах лицето му на мигащата ѝ светлина. Имаше белези по страните, точно под очите. От онези следи, видими по лицата на мъже, влизали много пъти в юмручен бой. Кожата се цепи лесно там, където плътта е тънък пласт над костта. Преместих стола си и го поставих така, че да съм срещу него. Седнах. — Ще те докосна — предупредих го и хванах брадичката му. Бавно завъртях лицето му, докато оглеждах белезите, оставени от педантичното изтезаване и жестокия бой. Внезапно си спомних как Бърич бе огледал лицето ми, след като Гален ме беше пребил. Поставих два пръста на лицето му, натиснах леко и очертах кръг около лявото му око. Той потръпна няколко пъти. После дясното. Същото. Предположих счупена кост, която е зараснала неравно. На едно място имаше явна вдлъбнатина в лицевите му кости близо до скулата. Призля ми от допира. Но можеше ли това да го е ослепило? Не знаех. Поех си дълбоко дъх. Щях да внимавам този път. Заклех се да не излагам на риск и двама ни. Поставих ръцете си от двете страни на лицето му. Затворих очи.

— Шуте — казах тихо. И също толкова леко го намерих.

И Шутът беше там. Последния път беше дълбоко в несвяст, без да усети как се движех през него с кръвта му. Сега усетих как ръцете му дойдоха и се отпуснаха на моите. Това щеше да помогне. Знаех как изглеждаше лицето му някога, но той щеше да помни как бе усещал лицето си. Започнах с връхчетата на пръстите си под очите му. Припомних си рисунките в старите свитъци на Сенч от Кожодера и човешкия череп, който сигурно все още лежеше в бюфета в ъгъла. Зашепнах, докато ръцете ни се движеха заедно.

— Когато съседна кост се счупи, понякога се сраства неправилно. Тук. Усещаш ли това? Трябва да го поправим.

И така заработихме, без да бързаме. Местехме кост, късче по късче. Там, където лицето му бе разбито, беше зараснало с ръбове и изпъкналости. Някои ми напомняха пукнатините, които прави човек, когато чукне твърдо сварено яйце, преди да го обели. Усърдното проучване на костите на лицето му не беше нещо, с което да се бърза. Докато работехме, допир и Умение съчетани, проследихме тънка пукнатина надолу от външния ръб на лявото му око до горната челюст. Скулите му представляваха лабиринт от малки пукнатини. При външния ъгъл на дясното му око силен удар беше разбил кост, оставяйки издатина, която притискаше тъканта под нея. Работихме доста време, местехме малки късчета кост, както за да облекчим натиска, така и за да запълним кухината.

На описание изглежда нещо просто. Не беше. Бяха малки местения на нищожни късчета кост, които се откършваха и преподреждаха. Стиснах челюсти срещу болката на Шута, докато собствената ми глава не запулсира с нея. Не стигнахме по-далече от долните плоскости под двете очи. Силата ми отпадаше и решимостта ми се предаваше, когато Шутът вдигна ръцете си от дланите ми.

— Спри. Спри, Фиц. Много съм уморен вече. Боли. А болката събужда всички спомени.

— Добре — съгласих се хрипливо, но ми отне време, докато отделя съзнанието си от тялото му. Почувствах се сякаш се бях върнал в собствената си плът от дълъг и ярък кошмар. Последната стъпка на това оттегляне бе вдигането на ръцете ми от лицето му. Когато отворих очи да го погледна, стаята заплува пред мен. Изпитах миг на ужас. Бях стигнал твърде далече и бях увредил зрението си! Но беше само умора. Загледах се втренчено и стаята се покори на взора ми. Потръпнах с облекчение. Свещите бяха изгорели до половината. Не знаех колко време е изтекло, но ризата ми беше плувнала в пот и устата ми беше пресъхнала все едно бях тичал до град Бъкип и обратно. Веднага щом освободих Шута от допира си, той отпусна лице в ръцете си, с лакти на масата.

— Шуте. Изправи се. Отвори си очите. Кажи ми дали сме постигнали нещо.

Той се подчини, но после поклати глава.

— Не си затворих очите. Държах ги отворени. Надявах се. Но нищо не се промени.

— Съжалявам.

И наистина съжалявах. Съжалявах, че е сляп, и ужасно се радвах, че не бях изгубил своето зрение, докато се опитвах да изцеря неговото. Наложи се да се запитам колко упорито наистина се бях опитал. Бях ли се сдържал? Не исках да мисля, че съм, но не можех да намеря честен отговор. Помислих да кажа на Шута за страха си. За какво щеше да ме помоли? Да му помогна да си върне зрението на едното око, като се откажа от едно мое? Щеше ли да поиска толкова много от мен? Щях ли да се съглася или да му откажа? Прецених се и открих, че съм по-малко смел, отколкото бях вярвал. И по-егоистичен. Отпуснах се в стола си и затворих очи.

Сепнах се и се събудих, когато Шутът ме докосна по ръката.

— Значи спеше. Изведнъж стана много тих. Фиц. Ще се оправиш ли? — В гласа му имаше извинение.

— Да. Просто съм много уморен. Предната нощ… разкритието ме изтощи. И не спах добре. — Посегнах да разтъркам очи и трепнах от собствения си допир. Лицето ми беше подпухнало и топло на допир все едно се бях бил.

О!