Гонитбата на Шута

Предпазливо опипах скулите си и очните си дъги. Дори и да не бях върнал зрението му, щях да платя данък за това, което бях направил.

Защо?

Никое от другите лекувания с Умение, с които бях помагал, не ми бяха въздействали така. Шишко беше приложил огромно количество цяр на остров Аслевял и не беше показал никакви лоши въздействия. Единствената разлика, която ми дойде наум, беше връзката ми с Шута. Беше много повече от връзка с Умение: когато го бях върнал от другата страна на смъртта, бяхме имали миг на пълно единение. Може би така и не се бяхме отделили истински.

Примигах и прецених отново зрението си. Не забелязах никаква разлика, никакво замъгляване. Бях почти сигурен, че макар да бяхме оправили кости, не бяхме направили нищо, което да подпомогне зрението му. Зачудих се дали ще имам смелостта да опитам още лечение. Помислих за всичко, което бях зърнал, всичко счупено в него, всички задържали се вътре инфекции и лошо зараснали повреди. Колко от това трябваше да поема, ако продължа усилията си да го изцеря? Можеше ли някой да ме укори за отказа да направя такава саможертва? Покашлях се.

— Сигурен ли си, че няма никаква разлика в зрението ти?

— Не мога всъщност да определя. Може би усещам повече светлина. Лицето ми е раздразнено, но по различен начин. Дразненето на зарастването може би. Ти откри ли нещо, докато беше… в тялото ми? Можа ли да разбереш какво е отнело зрението ми?

— Не е така, Шуте. Успях да открия, че в лицевите ти кости има счупвания, които не са зараснали правилно. И ги поставих на пътя на зарастването, и се опитах да оправя някои места, където костите не са съединени както трябва.

— Кости ли? Мислех, че черепът е една кост. Е, почти.

— Не е. Ако желаеш, по-късно мога да ти покажа човешки череп.

— Не, благодаря. Вярвам на думата ти. Фиц, усещам по гласа ти, че си открил още нещо. По-лошо ли е, отколкото искаш да ми кажеш?

Заподбирах думите внимателно. Никакви лъжи този път.

— Шуте, може би ще се наложи да продължаваме по-бавно с лечението ти. Процесът е твърде изтощителен за мен. Трябва силна храна и колкото се може повече почивка, и да спестим магическите усилия за по-трудни рани. — Знаех, че тези думи са самата истина. Постарах се да не продължа тази мисъл до логичното заключение.

— Но… — почна той и спря. Видях кратката борба на лицето му. Толкова отчаяно искаше да е добре и да тръгне в начинанието си, и все пак, като истински приятел, нямаше да ме помоли да се напрегна отвъд силите си. Беше ме виждал изтощен след усилия с Умение и знаеше колко тежко може да е натоварването физически. Нямаше нужда да му казвам, че изцеряванията може всъщност да наранят мен. Нямаше нужда да понася вината за това, което вече си бях причинил. Това си беше моя работа. Извърна мътния си поглед отново към свещите. — Къде отиде Пъстра?

— Пъстра?

— Враната — отвърна смутено. — Преди да слезе при теб говорихме, е, не съвсем, макар че тя знае доста думи и почти като че ли говори смислено понякога. Питах я: „Как ти е името?“ Защото, ами, защото беше толкова тихо тук. Отначало каза произволни неща в отговор. „Спри това!“ и „Тъмно е“, и „Къде ми е храната?“ А накрая ми го върна с: „Как ти е името?“ Обърка ме за миг, докато не осъзнах, че просто ми подражава. — По лицето му пробяга колеблива усмивка.

— Тъй че я нарече Пъстра?

— Просто започнах да ѝ викам Пъстра. И споделих храната си с нея. Ти каза, че е слязла при теб и си я боядисал. Къде е сега?

Не исках да му кажа.

— Слезе по стълбите и почука на тайната врата. Пуснах я в стаята си и тя изяде половината ми закуска. Оставих ѝ прозореца отворен. Подозирам, че вече си е отишла.

— О. — Дълбокото разочарование в гласа му ме изненада.

— Съжалявам. — Той не каза нищо. — Тя е диво същество, Шуте. Така е най-добре.

Той въздъхна.

— Не съм сигурен дали си прав за това. Рано или късно мастилото ще избледнее, и тогава какво? Собственият ѝ вид я напада, Фиц. А враните живеят на ята, не са привикнали да са самотни. Какво ще стане с нея?

Знаех, че е прав.

— Не знам — казах тихо. — Но също така не знам какво друго мога да направя за нея.

— Задръж я — предложи той. — Дай ѝ място, където да бъде, и храна. Подслони я от бури и от враговете ѝ. — Покашля се. — Същите неща, които крал Умен предложи на едно самотно същество.

— Шуте, не бих казал, че сравнението е валидно. Тя е врана, не самотен в света младок.

— Младок. Външно. Млад в смисъл на моя вид, да. Наивен и невежа в по-широкия свят, в който се озовах. Но почти толкова различен от крал Умен, колкото врана от човек. Фиц, ти ме познаваш. Бил си аз. Знаеш, че двамата с теб сме толкова различни, колкото и сходни. Толкова сходни и несходни, колкото бяхте ти и Нощни очи. Пъстра, мисля, е толкова като мен, колкото Нощни очи беше като теб.

Стиснах устни за миг, после омекнах.

— Ще ида да видя дали мога да ти я намеря. И ако мога да я намеря, и ако тя дойде, ще ти я донеса тук. И ще взема вода и храна за нея.

— Наистина ли? — Усмивката му беше блажена.

— Да.

Станах, слязох по стъпалата и отворих вратата на стаята си. И заварих Пъстра да чака.