Гонитбата на Шута

След като оставих Шута с Пъстра, се върнах в стаята си с намерението да помисля. Но изтощен от лекуването с Умение, заспах. А когато се събудих, нямах представа кое време на деня е.

Потърках лицето си да прогоня съня, потръпнах при допира на разранената кожа около очите ми, после отидох до огледалото и видях, че наистина изглеждам толкова зле, колкото се чувствах. Бях се страхувал, че ще намеря тъмни петна и отоци. Но лицето ми беше подпухнало, с няколко петна засъхнало мастило все още. Е, може би все пак бях по-добре, отколкото ако и двете ми очи бяха посинели като от кръчмарски бой. Отидох до прозореца, отворих кепенците и погледнах навън към гаснещото слънце. Чувствах се отпочинал, гладен и на сигурно място. Идеята да изляза навън в замък Бъкип и да потърся храна ме плашеше.

Каква щеше да е ролята ми сега, след като бях отново Фицрицарин? Дори след като си бях починал, усилията ми да поставя случилото се в политически, социален и семеен контекст се бяха провалили. Всъщност бях очаквал някой да ме повика. Очаквал бях бележка от Кетрикен или сръгване с Умението от Сенч или Копривка, или Предан, но не беше имало нищо. Бавно ме осени, че може би роднините ми очакват аз да им се обадя.

Намокрих кърпа в каната и покрих подпухналото си лице със студения компрес. После седнах на ръба на леглото, успокоих се, стегнах решимостта си и се пресегнах към Копривка.

Как си? Въпрос, който щеше да е банален по всяко време, но сега бе натоварен с огромно значение.

Ти как си? — отвърна ми тя. Беше толкова тих.

Все още съм зашеметен.

Щастлив ли си, че се случи?

Трябваше дълго да помисля над това. Мисля, че да. Но вероятно съм толкова изплашен, колкото и щастлив. А ти?

Това променя толкова неща, толкова дълбоко. Споделяхме мълчаливо съзнанието си. Мислите ѝ едва ме докосваха. Вчера. Толкова съжалявам за нещата, които казах. Днес, когато си помисля как те нападнах, се ужасявам. Майка, когато беше бременна, имаше такива избухвания. Мълнии от несдържани емоции. Бърич ме пращаше навън с по-големите момчета, а той оставаше с нея и понасяше бурята. Винаги свършваше с нейния плач в прегръдката му. Бях ѝ толкова ядосана, че е толкова емоционална и слаба. И попита кисело: Защо разбирането ни спохожда толкова късно?

Горкият Бърич.

Усетих усмивката ѝ. И горкият Ридъл, предполагам?

Той може да го изтърпи. Както и Бърич. Както и аз, Копривке. Двамата с майка ти имахме няколко такива момента, докато тя носеше Пчеличка. Почти ме утешава мисълта, че не са били изцяло по моя вина!

Всъщност съм сигурна, че са били. Леко ми се подиграваше, долових с изненада. И с радост.

Може би си права, признах. Отклоних мислите си от Моли, преди да ме е обзела скръбта. После отново помислих за Пчеличка. Не беше сега моментът да настоявам пред Копривка, че мога да бъда добър баща и че съм решен да държа Пчеличка до себе си, защото всичко това щеше да зависи от въпроса какво щеше да стане тепърва с възкръсналия Фицрицарин. Трябваше да се върна на текущия проблем. В някой момент трябва да се съберем и да поговорим за случилото се. Мълчанието започваше да ми изглежда злокобно.

Направихме го. Чудехме се защо не дойде при нас и лорд Сенч каза, че вероятно е било много голям шок за теб. Той ни склони да ти оставим време да стигнеш сам до решенията си.

Никой не ме повика.

Миг стъписано мълчание.

Никой не повика и мен. Нито Сенч, нито Предан. Просто се събрахме в кулата на Искрен рано тази сутрин и се опитахме да обмислим какво предстои.

О. Замислих се за миг над това. Да не се включа не означаваше, че съм бил изключен. Разбира се, че щяха да се срещнат там и в този час. Върнах отново мислите си в руслото. Кой беше там?