Гонитбата на Шута

— Героя — промълви Шутът. — Не принца. Героя. — Извърна се към Аш и го попита, все едно че бях некадърен да отговоря: — Какво е облякъл?

Аш настръхна, съвсем леко.

— Дрехите, които му избрах.

— Сляп съм — напомни му сухо Шута.

— О. Извинете, сър. Носи кафяв елек, украсен с рогови копчета, над бяла риза, с рязани ръкави, с по десетина копчета на дълги маншети. Яката е отворена при гърлото. Не носи бижута. Панталоните му са по-тъмно кафяви, с ред копчета, също от рог, по външните шевове. Носи обувки с високи пети, с прост нос, но вдигнат нагоре. — Аш се покашля. — И лицето му е напръскано с кал.

— Мастило е! — възразих.

— Сякаш има значение — измърмори момчето.

Шутът ни прекъсна.

— Копчетата. Скорошна мода ли са тук?

— Малко хора ги носеха предното лято, но сега всички…

— Фиц, ела тук. Застани пред мен.

Подчиних се. С изненада видях, че изглежда почти оживен. Зачудих се кога ли някой за последен път е искал помощта му. Щом усети, че съм застанал пред него, той вдигна ръце и заопипва дрехите ми все едно съм кон, който се кани да купи. Опипа плата, докосна с пръсти редовете копчета, подръпна яката ми, а накрая опипа брадичката ми.

— Не се бръсни — нареди ми рязко, сякаш вече държах бръснача в ръката си. — Аш. Можеш ли да изрежеш копчетата от панталоните и да не остане никаква следа, че са били там?

— Мисля, че да. — Каза го малко сърдито.

— Хайде, Аш — подкани го Шутът ласкаво. — Отраснал си във вертеп, където ежедневно жените са се представяли така, както си ги представят мъжете. Това е същото. Трябва да им дадем каквото очакват да видят. Не моден благородник, облечен за да впечатли, а герой, завърнал се от затънтените краища. Бил е скрит между нас, откакто се е завърнал от Праотците, живял е като скромен земевладелец. Срежи копчетата от панталоните! Трябва да го направим да изглежда все едно не се е смесвал с дворцово общество от близо четирийсет години. Но също така да изглежда, че се е опитал да се облече според сегашния стил. Знам, че Сенч знае добре как да играе тази игра. Ще ни трябва пудра и боя, за да изпъкне старото счупване на носа и белегът на лицето му. Малко бижута, но нищо прекалено изтънчено. Сребро му подхожда по-добре от злато.

— Иглата ми с лисицата — казах тихо.

— Идеално — съгласи се Шутът. — Аш?

— Шапка. Почти никой вече не ходи гологлав. Но по-проста. Без пера може би.

— Чудесно. Иди донеси. Знам, че си достатъчно умен в тази игра. Позабавлявай се.

И само толкова стигаше, за да се оглади смачканата гордост на момчето. Аш се усмихна широко, надигна се и изчезна в тайния проход, излизащ в покоите на лейди Дайми.

— Иглата с лисицата — каза Шутът. — Дай я.

— Има и едно копче от кост на нарвал, кралицата ми го даде снощи.

Извадих копчето от джоба и иглата от вътрешността на ризата, където я бях прибрал по навик, докато се обличах. Сакатите му ръце заработиха тромаво по яката на ризата ми, сгънаха плата и после го стегнаха с иглата така, че изведнъж ми заприлича на различна дреха. Докато приключи и аз изтъркам последните петна мастило от лицето си, Аш се върна с цял наръч колани, жилетки, боя, пудра и един много остър нож. Оряза копчетата от панталоните ми и издърпа конците. Оказа се добър в боядисването на лице; за малко да го попитам дали го е прилагал на майка си, но преглътнах въпроса. Смени колана ми с по-тежък, а ножът на колана ми с по-внушително острие, по-близко до къс меч. Шапката, която ми бе донесъл, явно бе направена за дама, отпреди шейсет-седемдесет години. Той оскуба безцеремонно перата от нея, след което я връчи на Шута, който я опипа внимателно и след това нареди на момчето да върне две перца и да добави кожена каишка с пищна тока на върха. Нанизаха на копчето връв и го стегнаха на китката ми.

— Трябва да поръчаме сребърна верижка за това — измърмори Шутът, а момчето се ухили, бръкна в малка кутийка и извади една.

— Чудесен избор! — похвали го Шутът, след като опипа люспестите брънки, и след миг бяха сменили връвта с верижката.

Когато приключиха, се кикотеха и се поздравяваха взаимно. Аш като че ли беше загубил цялото си притеснение от компанията на Шута. Като че ли бяха установили бързо другарство.

— Последният щрих за Осезаващия Копелдак! — възкликна Шутът. — Пъстра? Ще яхнеш ли рамото му, за да си неговият звяр в Осезанието за вечерта?

— Не — възкликнах ужасено, а птицата кривна глава към мен и отвърна:

— Фиц… Рицарин!

— Тя не може, Шуте. Не ми е спътничка. Уеб ще се обиди, ако се преструвам, че е. И няма как да я уверя, че е в безопасност в такова претъпкано с хора и шумно място.

— А, добре. — Шутът разбра веднага, макар и да не можа да скрие разочарованието си.

Аш беше кривнал глава и ме гледаше замислено.

— Какво? — попитах. Помислих, че е намерил нещо нередно в облеклото ми.

Той извърна очи от Шута, но кимна към него.

— Той казва, че е бил там. С теб, в Планините, когато си събудил драконите и си ги пратил на помощ на крал Искрен.

Стъписах се, както от това, че момчето бе достатъчно смело да зададе такъв въпрос, така и от идеята, че Шутът му е говорил толкова свободно за времето ни заедно.