Гонитбата на Шута

Храната бе поднесена бързо. Сигурен съм, че беше чудесна, макар че едва го забелязах. Ядях малко и пиех още по-малко, и оглеждах наоколо с ококорени очи все едно никога досега не бях виждал Голямата зала. И наистина, не я бях виждал от тази гледна точка. След като разчистиха блюдата и виното и поднесоха бренди, Славея засвири по-настойчиво и скоро поде второто си издание на снощната песен. Забелязах, че я е попроменила, и се зачудих дали е работа на Сенч, или на Кетрикен. Тази нощ имаше споменаване на шута на крал Умен и как той помогнал на Кетрикен да се спаси, и я придружил в полета ѝ до дома на баща ѝ. На Шута бе признато, че ме е спасил, когато съм бил ранен, и ме е върнал на страната на Кетрикен. И дори как ми е помогнал да събудя каменните дракони, вдигнали се на помощ на Искрен. Зарадвах се, като чух, че му се отдава дължимото пред такава внушителна компания, и съжалих, че не е тук, за да го чуе лично.

Още повече се изумих накрая, когато, докато финалните ноти почти заглъхваха в шепот, Славея изведнъж зае поза на благоговейна почит. От другия край на залата влезе лейди Розмарин, понесла отрупано със скъпоценни камъни ковчеже. Докато се приближаваше, Славея запя за уважението на Искрен към мен и как ми е оставил последен знак за това, за да ми бъде поднесен, ако изобщо се върна някой ден в замък Бъкип. Отгатнах какво има в ковчежето още преди лейди Розмарин да го поднесе на краля и кралицата. Предан го отвори и извади от него стоманената корона. Беше излъскана и блестеше. С треперещи ръце той извади и свитъка на баща си. Бях сигурен, че изобщо не го е виждал, нито чел преди, защото гласът му трепереше, докато четеше словата на Искрен. После двамата с кралицата застанаха в центъра на залата, близо до Славея, и докато тя свиреше, Предан ми нареди да изляза напред и да коленича пред него и сложи короната на главата ми.

— Принц Фицрицарин Пророка, син на претендент Рицарин Пророка — назова ме той публично.

Така бях коронован два пъти този ден.

След това ме подкани да стана и ме прегърна. Надигна се одобрителен рев и за миг лица и звуци сякаш избледняха.

— Не припадай! — подкани ме тихо моят крал и си поех дълбоко дъх, за да не припадна наистина. Върнах се с тях на високия подиум, короната беше студена и тежка на челото ми.

Последва дълга вечер. Масите бяха разчистени и изнесени. Гвардията на Кетрикен бе строена в почетна стража около мен, докато обявяваха всяко херцогство и приканваха благородниците му да ме поздравят. Най-тежко ми беше да погледна в очите лейди Бързина, но тя бе казала думите си предната вечер, тъй че само хвана ръцете ми и ми пожела всичко най-добро, докато съпругът ѝ ме удостои със скован поклон.

Херцогът и херцогинята на Тилт представляваха друго затруднение, тъй като придружаваха дъщеря си, жизнено момиче на около седемнайсет, което представиха като лейди Почтена, „непоискана“ все още. Казаха ми, че обича да язди и да ловува със соколи, след което моментално поднесоха поканата си да изляза на другия ден с тях на зимен лов. Момичето ме гледаше с такова откровено и несъмнено одобрение, че едва успях да отвърна, че вече имам уговорен ангажимент и за съжаление не ми е възможно да изляза с тях. Херцогинята моментално вметна, че може би ще съм свободен на следващия ден. Бях ужасно благодарен, когато Копривка се намеси, като каза, че не ме е виждала от доста време и се надява да ангажира повечето ми дни през следващия месец.

— Аа, тогава ще трябва да ви поканим в Тилт през пролетта — подхвърли ведро бащата на момичето, докато жена му присви устни разочаровано, а аз успях да кимна в съгласие.

Не знам колко часа останахме в залата. Идваха хора, представяха се, обсъждахме минали връзки, много от които съвсем рехави, и отминаваха. Шумът от разговори бе непрекъснат. Вдигнах очи към подиума и видях, че Славея си има своя кръг от обожатели, които я разпитваха за приключенията ѝ. Двамата със съпруга ѝ видимо сияеха от обожанието на тълпата. Аз — не. Завиждах им за способността да се отпуснат и да се радват на ласкателствата. Наблюдавах множеството с очите на убиец, забелязвах лица и отмятах наум имена, нащрек за знаци на прикрита враждебност, трупах информация и правех връзки, докато не ми се стори, че мозъкът ми ще се пръсне. Втренчените и сърдити погледи, които забелязах, не бяха много, но подозирах, че срещу всеки благородник, който открито презираше Осезаващия Копелдак, шестима други щяха да се усмихват в лицето ми, докато си представят как забиват нож в гърба ми.

Усмивката ми беше скована и болезнена много преди крал Предан да обяви, че всички сме се заситили с обилна и добра храна, добро вино и добро щастие и че вече е време да се оттеглим. Напуснахме както бяхме дошли, официален изход от Голямата зала, придружени от Синята гвардия на замък Бъкип чак до личните му покои.