Гонитбата на Шута

Майсторке на Умението! Силдуел изглеждаше толкова стъписан, колкото и облекчен. Не мога да… И изчезна, като глас, пометен от вятър или когато зърнеш някого в снежна виелица. Мъгла… пожар в конюшнята… никой не знае за… чужди хора.

Пожар в конюшните ми? Страхът подскочи в мен, но го потиснах безмилостно. Обърнах се към Сенч. Очите му се бяха разширили от страх. Пресегнах се зад Копривка, хванах ръката му и я стиснах. Изпратих му мисъл. Не разсейвай другите. Първо откриваме истината. Усетих съгласието му, но страхът му не намаля. Опитах се да оградя със стена своя. Копривка овладяваше Силдуел. Усетих как посегна и се помъчи да го върне в себе си.

Чирак Силдуел. Съсредоточи се. Избери една мисъл, която да предадеш. Успокой се. Оформи мисълта в ума си. Задръж я. Шлифовай я. Така. Бавно. Протегни мисълта към мен.

Толкова спокойно и подредено. Докато даваше указания на Силдуел, усетих как укрепва съзнанието му за себе си като плътна и отделна цялост от течението на Умение, по което се носехме всички. Изведнъж ми заговори на глас:

— Тате. Успокой се. Трябва ми силата ти точно сега. Лорд Сенч. Сега не е време за тази паника. — После усетих как ни остави и отново се съсредоточи върху младежа. Помъчих се да ѝ помогна, докато го загръщаше в увереност. И… Сега, подкани го тя.

Никаква лейди Пчеличка няма тук. Няколко души са умрели при пожар. Всички са странни. След това сякаш потече нещо друго и се надигна на вълна срещу нас, и мислите му бяха пометени. Всичко беше мъгла, все едно се носехме по сиво море в сива мъгла, в непрестанен проливен сив дъжд. Плашещо… Тази мисъл се вряза по-силна от другите и след това нямаше нищо. Никакво усещане за никого, никъде в потока на Умението.

Ръката на Сенч стисна моята още по-силно. В този физически допир надигащите ни се страхове се сляха в едно. Можех да чуя разтреперания му дъх.

По-късно. Сега отдъхни. Копривка изстреля мисълта към Силдуел със свирепа сила като стрела, но беше стрела, отпратена към цел, която никой не можеше да види.

Внезапно се озовахме отново седнали на дивана в уютния салон на Бъкип. Скочих на крака.

— Тръгвам веднага.

— Да. — Сенч стисна гърба на дивана с двете си ръце.

— Какво беше това? — попита Предан. Едва го чух. Страхът се надигаше в мен като студена вода в порой. Нещо ужасно не беше наред във Върбов лес. Пожар в конюшните? Лант ранен? Пчеличка беше там, съвсем сама, ако Лант беше ранен. Толкова далече от мен.

— Аз тръгвам — повторих. Нямаше сила в гласа ми. Сенч кимна и се пресегна към мен.

— Може би дракон — каза тихо Копривка. — Знаем, че каменните дракони често изкривяваха памет и възприятие, когато летяха над битка.

— Объркването — потвърди Елиания. — Много от воините ни говореха за това. Битката загубена и свършила, а малцина имат нещо повече от откъслечни спомени за случилото се.

— А живият дракон Тинтаглия можеше да огъне мислите ни и да промени посланията ни с Умение — спомни си Копривка. — Дракони са ходили в Беарния. Може би някой от тях се е спуснал над Върбов лес. Трябва да събудим Шишко и да видим дали той може да се пресегне през мъглата и да измъкне нещо по-смислено от Силдуел.

Сенч се вкопчи в ръката ми и се опря тежко на мен за миг.

— В стаята ми. Имам всичко, което ще ти трябва там. — Изведнъж се стегна и се изправи. — Няма време за губене.

Щом тръгнахме към вратата, силата му като че ли се върна.

— Тате? — попита стъписана Копривка.

— Трябва да ида във Върбов лес тази нощ, през камъните. Ридъл, нареди да ми приготвят кон, моля те.

— Не мислиш ли, че…

Не исках да губя повече време в приказки. Заговорих през рамо:

— Никаква лейди Пчеличка? Пожар? Каквато и да е способността му в Умението, нещо не е наред там. Не трябваше изобщо да я оставям сама. — Посегнах към вратата, Сенч бе до мен.

— Фицбдителен е с нея — напомни ми Копривка. — Млад е, но има добро сърце, Фиц. Няма да позволи да ѝ се случи нещо лошо. Мисля, че нещо или някой е объркал Силдуел. Дарбата му винаги е била колеблива. — Опитваше се да говори спокойно, но гласът ѝ беше малко прекалено висок.

— Той каза, че Лант е ранен. Или изгорял? Ако е ранен, не може да защити никого. Тръгвам веднага. През стълбовете. — Тревогата се надигаше до паника в гърдите ми. Помъчих се да я потисна. „Бъди спокоен. Никакво необуздано въображение. Просто отиди там и виж каква е истината.“ Но думите на вестоносеца ме пронизваха с хиляда страхове. Пожар. Пчеличка я няма. Беше ли стигнал пожарът до имението? Беше ли се скрила тя в стените и умряла там, невидяна от никого? Вдишах разтреперано и се помъчих да говоря разумно. И спокойно. — Щом стигна там, ще ви уведомя какво се е случило.