Гонитбата на Шута

Дорестата кобила пое в галоп и префучахме през портата преди някой да е успял да ни спре с вик или да ни махне за лек път. Беше одухотворено същество и като че ли се радваше на идеята за нощен галоп. Осезанието ѝ заблещука между нас, търсейки потвърждение от мен, че ще станем най-добри приятели. Но сърцето ми беше смразено от страх и останах свит в себе си и неотзивчив. Копитата ѝ мятаха буци утъпкан сняг от алеята, а вятърът от преминаването ни стисна лицето ми в леден юмрук. Коларски път възвиваше към Свидетелските камъни. Заснеженият път бе по-малко утъпкан и бягът ѝ се забави въпреки усилията ми да я подкарам по-бързо. Благослових наум краткото прекъсване на бурите, тъй че лунната и звездна светлина грееше отразена от снежните полета. Пришпорих я и когато пътят се превърна само в гънка в дълбокия сняг, тя загази с усилие през него. Много преди да стигнем до камъните бях взел решението си. Чираците и пратениците на Славен бяха взимали коне през стълбовете на Умението преди. Вярно, някои си бяха загубили ума от това, но аз бях много по-опитен в Умението от тях. А и нуждата ми беше много по-голяма.

На билото на хълма спрях кобилата, оставих я да си поеме дъх, а след това я подкарах към камъните. Дореста. С мен. Натиснах с Осезанието си срещу всичките ѝ сетива и се изненадах, когато тя ме прие с охота. Тръсна глава и ми показа едното си обкръжено с бяло око, щом плеснах камъка с голата си длан и мигновено я вкарах навътре.

Дълго скачаше през огряно от звезди небе, а след това се гмурнахме навън и тя се приземи, стегнала крака и задъхана под мен, на върха на Хълма на бесилото. Тридневно пътуване, свършило за миг. Вятър и падащ сняг бяха заличили почти всякаква следа от предишното ми преминаване. Дорестата тръсна глава, с широко отворени очи и разширени ноздри. Странната ѝ възбуда ме заля. Надвих вълната на замайване, преди да съм успял да намеря разума и Осезанието си, след това я загърнах в увереност и утеха, похвалих я и ѝ обещах топлина и овес, и прясна вода. Подкарах я надолу по снежния хълм. Малко търпение сега щеше да се отплати в силата в края на ездата.

Щом пътеката ни се сля с утъпкания път, я подкарах в тръс, а когато излязохме на пътя — в галоп. Когато усетех, че започва да се задъхва, дръпвах юздите ѝ и отново тръгвахме ходом. Никога не бях имал дълбока вяра нито в Еда, нито в Ел, но тази нощ се помолих на Еда дано да намеря детето си скрито и невредимо. Самоизтезавах се с хиляда хипотези какво може да се е случило. Беше се заклещила в стените без храна или вода. Беше се оказала в конюшните, когато са пламнали. Пушек я беше задушил. Шън ѝ беше направила нещо ужасно и след това бе избягала, като е подпалила къщата.

Но нито едно от безумните ми предположения не можеше да обясни защо домашният персонал ще твърди, че не знае нищо за лейди Пчеличка или лейди Шън. Дъвчех информацията по десетки различни начини, но нито един не ставаше.

Колкото повече се доближавахме до Върбов лес, толкова по-малко охота изпитвах да съм там. Трябваше да спра в Крайречни дъбове за нощта. Тази мисъл ме изненада и тръснах глава, за да я разкарам от ума си. Пришпорих отново кобилата в галоп, но сърцето ми натежа още повече, когато видях светлините на Върбов лес през дърветата.

Когато спрях дорестата пред къщата на имението, от гърба ѝ се вдигаше пара. Дори в студената нощ успях да надуша вонята на изгорелите конюшни и животните, които са били вътре. Загубата на сградата и конете бе поредният пронизващ удар, превърнал в реалност възможността да съм изгубил и малката си дъщеря. Но когато се смъкнах от седлото и завиках за слуги и конярчета, ми поолекна, понеже не виждах щети по къщата. Огънят не се беше разпространил до нея. Изведнъж се почувствах невероятно изтощен и замаян. „Пчеличка“, казах си и изтласках от ума си мъглата на съня.

Сенч. Тук съм. Конюшните са изгорели.

Посланието ми с Умение не стигна до никъде. Беше ужасно усещане, все едно че за миг бях задушен и се борех да си поема дъх. Сенч! Копривке! Предан! Шишко! С всяко усилие усещането за задушаване се усилваше. Потокът на Умението си беше на мястото, почти можех да го докосна, но нещо разкъсваше посланието ми на нишки и ги разпръсваше. Умората се надигна като прилив, задушаваше ужаса ми. Страхът се превърна в отчаяние и зарязах усилието. Извиках отново и с облекчение чух собствения си глас.

Някакъв слуга ми отвори вратата и чух как тя изстърга по пода. В светлината на лампата, която вдигна, видях, че някой е разбил вратите на дома ми. Това ме жегна.

— Какво е станало тук? — попитах задъхано. — Къде е Ревъл? Къде е Фицбдителен? И Пчеличка и Шън?

Мъжът се опули.

— Кой? — попита и след това добави: — Писарят отдавна си легна, сър. След злополуката е зле. Цялото домакинство спи, освен мене. Мога да вдигна стюард Диксън, но, холдър Беджърлок, вие изглеждате изтощен. Да взема да напаля огъня в стаята ви и да ви заведа там? А на заранта…