Гонитбата на Шута

— Как изгоря конюшнята? Къде е дъщеря ми? Къде е вестоносецът на лорд Сенч Силдуел?

— Лейди Копривка ли? — попита той и го взех за идиот. Не задавай въпроси на идиот: намери най-подходящия човек, който може да има отговор. — Събуди стюарда и му кажи да се яви в личния ми кабинет веднага. Не в кабинета на имението, а в личния ми кабинет! И да доведе Фицбдителен!

Минах покрай него, дръпнах лампата от ръцете му и извиках през рамо:

— И намери някой да се погрижи за коня ми!

След което затичах. Пчеличка щеше да е в скривалището. Знаех, че ще е там. Беше единственото място, където винаги се беше чувствала в безопасност, тайната, която споделяхме само двамата с нея. Помъчих се да не обръщам внимание на другите щети в къщата, докато тичах по коридорите и нагоре по стълбите. Подминах една врата, която беше изкъртена и все още висеше на пантите си. Един гоблен беше смъкнат и висеше накриво, единият му край бе стъпкан на пода. Умът ми не можеше да го побере. Конюшните ми бяха изгорели, някой беше нападнал Върбов лес и беше мародерствал из коридорите, дъщеря ми я нямаше, а слугата на вратата беше напълно спокоен!

— Пчеличке! — извиках, докато тичах, и продължих да викам името ѝ, докато не стигнах до вратата на кабинета. Из къщата чух да се отварят врати, извисиха се питащи гласове. Не ме интересуваше кого съм събудил. Как можеше някой да спи, след като дъщерята на къщата я нямаше?

Вратите на кабинета ми също бяха изкъртени, дървото бе нацепено. Два от рафтовете ми със свитъци се бяха килнали пиянски един към друг, съдържанието им беше изсипано на пода. Писалището ми беше претършувано, столът ми — преобърнат. Изобщо не ме интересуваше цялата тази разруха, нито дали е открадната някоя тайна. Къде беше малкото ми момиче? Задъхах се, докато оправя вратите, за да мога да ги затворя и да задействам ключалката към скрития лабиринт.

— Пчеличке — казах с хриплив от надежда глас. — Тате си е вкъщи, идвам. О, Пчеличке, моля те, бъди там.

Завъртях скритото в пантата лостче и се изгърбих, за да вляза в тайния шпионски проход, който лъкатушеше покрай облицованите с дърво коридори на Върбов лес. Намерих малкото ѝ скривалище. Беше празно и изглеждаше непокътнато, възглавниците и моливите — точно както си ги подреждаше. Уханието на една от свещите на майка ѝ все още се усещаше във въздуха.

— Пчеличке! — извиках, все още с надеждата, че може да чуя отговор. Проследих знаците ѝ, направени с тебешир до входа в килера. Ужасих се, като видях на стените други знаци: ясните ѝ букви указваха проходи, които никога не бях проучвал.

Видях разхвърляни предмети по пода на прохода напред и подуших урина. Когато стигнах до пръснатите неизползвани свещи и дъвкания от мишки самун хляб, бях напълно объркан. Продължих към изхода в килера. Имаше разхвърляни на пода почти догорели свещи, мокър шал, който не беше на Пчеличка, а след това намерих вратата на килера открехната. Отворих я по-широко, измъкнах се и я затворих плътно. Отвън дори и аз не можех да различа къде е.

По това време на годината килерът трябваше да е пълен с бутове шунка, пушена риба и низове наденици. Нямаше нищо. Взети като плячка? Наденици? Беше нелепо. Не знаех за никой, който би нападнал Върбов лес. Като добавим, че нападателите бяха откраднали наденици, загадката ставаше още по-нелепа.

Излязох от килера в кухнята. Помощник-готвачката беше там, заметната със зимен шал над нощницата. Чучулига. Така се казваше, втора братовчедка на готвачката Нътмег и наета наскоро.

— О! Холдър Беджърлок! Кога дойдохте? Не ви очаквахме да се върнете толкова скоро, сър!

— Очевидно не сте! Къде е дъщеря ми? И къде е лейди Шън?

— Сър, уверявам ви, че не знам. Мислех, че сте отишли в Бъкип да видите лейди Копривка. И не знам за лейди Шън. Още съм нова тук, сър.

— Какво се е случило тук, докато ме нямаше?

Тя придърпа шала по-плътно около раменете си.

— Ами, сър, вие отидохте до града. Писар Фицбдителен се върна и ни каза, че сте решили да продължите до замък Бъкип. А след това имахме Зимен празник. И пожара в конюшните. И онази битка, макар че никой не я видя. Някой се беше напил сигурно, или повече хора. Писар Лант не можеше дори да каже кой го е намушкал и защо. Някои от другите мъже бяха изпопадали, един с насинено око, друг с избит зъб. Знаете ги мъжете. А после дойде оня пратеник, който, ако ме питате, не е с ума си, с пакетите му за хора, за които никой не беше чувал. А сега, посред нощ, вие изскачате от килера. И това е всичко, което знам, сър. А, и стюардът, дето ни крещи да ставаме и да ви носим поднос с горещ чай и храна в кабинета ви. Затова ли сте тука в кухнята, сър? Още нещо ли искате?