Гонитбата на Шута

Копривка отвори уста да ми възрази, но Ридъл заговори бързо:

— Фиц е прав. Нека да отиде. Фиц, искаш ли да дойда с теб?

Исках. Имаше сила на Умение, която да ми заеме, и беше добър с меча, а и нямах представа какво ме очаква. Но нямаше пак да оставя дъщеря си без закрила.

— Не. Но ти благодаря, приятелю. Пази това, което обичаме, тук и умът ми ще е по-спокоен.

Зърнах за миг благодарното лице на Копривка, а след това вратата се затвори зад нас.

— Хайде да те пращаме по пътя ти — настоя Сенч. Отнякъде бе насъбрал силата на много по-млад мъж. Забърза по коридора и нагоре по голямото стълбище. Взимаше по две стъпала наведнъж и се постарах да не изоставам.

— Сенч… — почнах, но той ме прекъсна:

— Още не. — Крачките му се удължиха. Затича и го последвах. Нахлу в стаята си и стресна прислужника си и един дворцов слуга, които разбъркваха огъня в камината. Освободи ги безцеремонно и те си тръгнаха с много поклони към мен, представление, от което ми стана неловко, докато Сенч не затръшна вратата след тях. Щом останахме сами, отвори широко гардероба си. — Краката ти са по-малки от моите. Можеш ли да нагодиш ботушите ми?

— Предполагам — отвърнах и той измъкна високи ботуши за езда. Последваха ги дебело наметало и вълнена риза.

— Обличай се, докато говоря. — Гласът му бе изпълнен с тревога. Вече нахлузвах ботушите.

— Получих откъслечни сведения от Силдуел преди да помоля Копривка да ми помогне. Всичко беше обезпокоително. Не можеше да намери и следа от лейди Пчеличка или лейди Шън. „Те са непознати тук“, каза в един момент. Или така ми се стори, през мъглата и грохота. Описа „голям пожар“ и мисля, че ми каза, че хората ти изглеждали безразлични към него. Ти го изпита, докато се мъчеше да приемеш мислите му.

— Кога? — настоях. Как смееше да крие това от мен!? — Преди колко време?

Той ме изгледа втренчено, гневът му се надигаше срещу моя.

— Точно преди да помоля Копривка за помощ. Мислиш ли, че щях да чакам?

Връчи ми съвсем прост меч в кожена ножница. Имаше прах по него, а коланът, който го държеше, беше корав. Затегнах го на кръста си мълчаливо. Извадих го, огледах го и го прибрах отново в ножницата. Прост, но много добре изработен.

— Дай ми това — подхвърли Сенч и осъзнах, че все още нося стоманената корона. Смъкнах я и му я връчих. Той я метна на леглото си. Дръпнах вълнената риза през главата си и измъкнах ръцете си от ръкавите. Докато се загръщах в наметалото, казах:

— Кажи на Шута защо съм заминал. Ще разбере.

— Свържи се с мен с Умението веднага щом пристигнеш. Моля те.

— Добре.

Не ме интересуваше кой се обръща, докато тичах надолу по стълбите, през коридорите на замък Бъкип и в двора, където едно момче държеше юздите на чудесна дореста кобила. Очите ѝ бяха умни, дългите ѝ крака — прави и силни.

— Благодаря ти — извиках, грабнах юздите и я яхнах. Когато я обърнах към портата, момчето извика нещо за коня на лорд Дерик и видях, че извеждат към стъпалата дългокрак черен жребец. Взел бях погрешния кон. Но твърде късно. Нищо нямаше да ме върне тепърва.

— Давай! — казах на кобилата, с глас и с пети, и се наведох напред.

11. Върбов лес

До принц Фицрицарин

Сър. От толкова много години пазя Вашата тайна толкова съкровено, колкото Вие моята. Кралят ми я довери, за да мога по-добре да разбера всичко, което направихте в онова трудно време. Гордостта ми бе тежко уязвена от шегите, които Вие и приятелят ви лорд Златен ми бяхте изиграли. Бих искал да Ви уведомя, че вече от години съм разбрал по-добре ролята Ви в онези събития. Не забравям нищо, което сте направили за мен. Помня добре, че ако не бяхте Вие, нямаше да съм жив днес. Пиша Ви, за да Ви напомня, че оставам завинаги Ваш длъжник и че ако има какъвто и да било начин, по който да мога да Ви послужа, Ви моля да го поискате от мен.

Знайте, прочее, че правя това предложение с пълна искреност.

Лорд Любезен Бресинга