Гонитбата на Шута

Обърнах ѝ гръб, докато дърдореше, и затичах отново по коридорите. Сърцето ми блъскаше и бях жаден, но нямаше време да спра, за да пия. Заклещен бях в някакъв ужасен, извратен кошмар, зацапан от дракон сън, в който нищо нямаше смисъл, и не можех да се събудя. Стаята на Пчеличка беше празна, огънят в камината догорял на пепел и камъните отдавна изстинали, гардеробът ѝ отворен широко и малките ѝ туники разхвърляни. Погледнах под леглото ѝ, виках името ѝ безнадеждно. Усетих, че не мога да вкарам достатъчно въздух в дробовете си. Не можех да подредя мислите си. Изведнъж отчаяно ми се дощя просто да се свия на леглото ѝ и да заспя. Изобщо да не мисля за това.

Не. Напред.

Заварих стаята на лейди Шън в същия безпорядък, както беше винаги. Не можех да определя дали е била претършувана. Леглото ѝ беше изстинало, постелките — наполовина смъкнати на пода. Едно от стенните пана беше разпрано. Продължих. Моята стая също беше разхвърляна. Все едно. Къде беше детето ми? Оставих спални и коридори и без да обръщам внимание на неколцината сънени и уплашени слуги, които подминавах, затичах отново към класната стая и стаите на писаря. Отворих рязко вратата на спалнята на Фицбдителен и ме заля облекчение, когато той се стресна и се надигна в леглото си.

— Какво има? — попита той, пребледнял и ококорен. — О. Беджърлок! Върнахте се толкова скоро?

— Слава на Еда! Лант, къде са те, къде са Шън и Пчеличка? Какво стана с конюшните?

Дощя ми се да го ударя, като видях нарастващото му стъписване.

— Конюшните изгоряха в нощта на Зимния празник. Предполагам, че някой е бил невнимателен с лампата. Шънипчеличка? Какво значи това?

Вече едва си поемах дъх.

— Лейди Шън. И моята дъщеря, лейди Пчеличка, малкото ми момиче. Къде са те? В пожара ли загинаха?

— Холдър Беджърлок, успокойте се. Не знам за дамите, за които говорите. Доведената ви дъщеря със сигурност е лейди Копривка, Майсторката на Умението в замък Бъкип.

Надигна се бавно и болезнено, завивките му се смъкнаха и оголиха дебела превръзка около гърдите му. Това ме стъписа.

— Какво е станало с теб?

Очите му рязко се разшириха и за миг зениците му станаха толкова големи, че имах чувството, че гледам в черен мрак вътре в главата му. После той потърка лицето си с две ръце и когато ме погледна отново, на лицето му се плъзна болнава и неловка усмивка.

— Толкова е смущаващо да го призная. Пих твърде много на Зимната вечер. Намериха ме след пожара. Някак си съм промушен. Вероятно с вила или някакъв инструмент по време на пожара? Изглежда, съм се разминал с нещо по-тежко, но с раните, от които вече се възстановявах, това отново ме обездвижи. Трябва да се извиня на лейди Копривка, че оттогава не можех да изпълнявам добре задълженията си като учител на децата.

Залитнах към един стол и седнах. Стаята около мен се завихри. Лант ме гледаше с дълбока загриженост. Не можех да понасям тъпашкото му съчувствие. Искаше ми се да направя лицето му на пихтия с юмруци. Затворих очи и се пресегнах към кралската котерия на Умението.

Бил съм сред виещи бури, в които викът заглъхва до шепот, плавал съм по безликата морска шир в сива мъгла, непрогледна за човешки очи. Точно това намерих. Умението ми беше потушено, влажно като мокро дърво, което няма да прихване поднесения пламък. Съсредоточих се, изтъних Умението си до връх на игла и го запокитих високо в небето. Нищо. Заклещен бях в тялото си. Не можех да ги достигна за помощ. Изведнъж се зачудих как може да съм сигурен, че не съм в сън, сътворен от дракон. Можех ли да съм сигурен, че не съм затворен в стълба на Умение и всичко това е някаква безумна илюзия, сътворена от мен самия? Каква проверка можех да направя?

— Къде е Ревъл? — попитах ядосано. Фицбдителен отново ме зяпна тъпо. — Казах на Диксън да вземе теб и Ревъл и да се срещнем в кабинета ми. — Може би беше неразумно да очаквам да ме намери тук, в стаята на Лант. Станах. — Ставай, Лант. Трябваш ми.

Нещо проблесна в очите му. Мислех, че ще хленчи и ще възразява, че е ранен и че е посред нощ. Но мисля, че зърнах, най-сетне, мъжа, какъвто Копривка и Ридъл твърдяха, че е.

— Само момент — каза той. — Ей сега идвам. В личния ви кабинет ли?

— В кабинета на имението — поправих се.

Оставих го, докато ставаше бавно и вдървено от леглото си. Ботушите ми закънтяха по коридорите, щом закрачих обратно към кабинета си. Отново и отново виждах белезите, издаващи, че в дома ми е имало нападатели. Дълга драскотина на дървения панел като от остро оръжие, отбито настрани. Счупен стенен свещник.

Двойните врати на кабинета бяха разбити и зейнали. Вътре ме чакаше поднос с димящ чайник и нарязано месо, хляб и сирене. Паната, покриващи вратите към градината, бяха насечени и нещо тъмно беше зацапало килима. Вълкът в мен се събуди. Подуших из помещението. Стара кръв. Кръв на пода на кабинета ми. Вълкът в мен се присви и всички сетива, които притежавах, изведнъж се изостриха. Тук все още дебнеше опасност. Стой на място, мълчи и внимавай.

Диксън, помощникът на Ревъл, пристигна с поднос с бренди.